Мери Шели - Франкенщайн (Или новият Прометей)

Където бе възможно, вървях по течението на реките, но демонът обикновено ги избягваше, тъй като те са най-гъсто населени. Другаде пък почти не се срещаха хора; хранех се с месото на диви зверове, пресекли пътя ми. Носех пари и печелех дружелюбното отношение на селяните, като им ги раздавах или им занасях убития дивеч, от който си вземах малко, а останалото винаги давах на онези, които ми предоставяха огън и всичко нужно, за да си приготвя храна.

Този живот ми беше много тягостен и единствено сънят ми доставяше радост. Благословен сън! Често, когато бях особено покрусен, заспивах и сънищата ми донасяха блаженство. Тези моменти, или по-скоро часове на щастие, ми бяха предоставени от моите духове-хранители, за да си запазя силите за странствуването. Ако не беше този отдих, трудностите щяха да ме смажат. През деня ме поддържаше и вдъхновяваше очакването на нощната почивка — защото само насън виждах приятелите си, жена си и любимата страна, отново гледах благото лице на баща си, чувах сребърните камбанки в гласа на Елизабет, любувах се на Клервал — в разцвета на своята младост и здраве. Често, изнемощял след непосилно труден преход, аз си внушавах, че това, което преживявам през деня, е сън, а на действителността ще се насладя с идването на нощта в прегръдките на моите близки. Каква обич изпитвах към тях! Как ги прегръщах, когато ми се явяваха понякога дори наяве, и сам себе си убеждавах, че са живи. В такива моменти пламтящата жажда за отмъщение умираше в гърдите ми и аз продължавах да преследвам демона по-скоро като по заповед отгоре, като воден от някаква неосъзната сила, отколкото по собствено страстно желание.

Не знам какво е изпитвал този, когото гонех. От време на време ми оставяше знаци по кората на дърветата, за да ме направлява и разпалва моя гняв. „Моето царство още не е свършило — гласеше един от тели надписи, — щом си жив, властта ми също е жива. Следвай ме, аз съм се запътил към вечните ледове па Севера, където ще страдаш от студ и мраз, към които из съм безразличен. Близо до това място, ако не закъснееш много, ще намериш убит заек — хапни и се подкрепи. Хайде, враг мой, предстоят ни още схватки на живот и смърт; но дотогава дълго ще се мъчиш.“

Нагъл демон! Кълна се отново, че ще ти отмъстя, отново те обричам, жалък изроде, на мъчения и смърт. Няма да преустановя преследването си, докато един от нас не падне мъртъв, и тогава с какъв възторг ще се присъединя към моята Елизабет и всичките ми близки, които вече ми готвят награда за непосилните несгоди на това ужасно странствуване.

Колкото по на север се движех, толкова по-дебела ставаше снежната покривка, а студът беше почти непоносим. Селяните се бяха изпокрили в колибите си и само най-издържливите се осмеляваха да излязат на лов, за да се спасят от гладна смърт, която ги гонеше навън да търсят дивеч. Реките се сковаха от лед, стана невъзможно да ловя риба и това ме лиши от основния източник на препитание.

Колкото по-трудно ставаше за мен, толкова повече ликуваше моят враг. Един от надписите гласеше: „Готви се! Твоите изпитания едва започват; увий се в кожи и си набави храна; скоро ще се отправим на такова пътуване, че мъките ти ще утолят даже моята неугасима ненавист.“

Тези подигравателни думи ми вдъхнаха мъжество и упоритост; твърдо реших да не се предавам; и като призовах небето на помощ, продължих с несъкрушима енергия през снежната пустиня, докато в далечината се появи океанът и затвори напълно хоризонта. О, колко не приличаше той на сините южни морета! Покрит със сняг, от сушата го отличаваше само неравната му повърхност. Някога гърците заплакали от радост, като видели от хълмовете на Азия Средиземно море, защото това означавало край на непосилно трудния им път. Аз не заплаках, но коленичих и с преизпълнено сърце благодарих на добрия дух, довел ме благополучно дотук, където се надявах, въпреки насмешките на противника си, да го срещна и да бъдем сразени или той, или аз.

Седмици преди това се бях снабдил с шейна и кучета и те ме носеха по снеговете с невероятна скорост. Не знам дали и демонът не се придвижваше по същия начин, но ми стана ясно, че докато по-рано с всеки изминат ден все повече изоставах от него, то сега бях започнал да го настигам — дотолкова, че когато за пръв път съзрях океана, той имаше само един ден преднина и аз се надявах да го догоня, преди да е стигнал брега. Затова бързах напред с удвоени сили и след два дни пристигнах в едно мизерно селце на брега на океана. Попитах жителите дали са виждали демона и те ми дадоха точни сведения. Чудовище с гигантски ръст, казаха те, се появило предишната нощ, въоръжено с пушка и множество пистолети, и страшният му вид прогонил обитателите на една усамотена къщичка. Задигнал зимните им запаси от храна, натоварил всичко на шейна, откраднал кучешки впряг и още същата нощ, за радост на ужасените селяни, продължил през океана натам, където нямало никаква земя, затова предположили, че ще потъне, когато се пропука ледът, или ще замръзне от вечните студове.