Мери Шели - Франкенщайн (Или новият Прометей)

Първото решение, което взех, бе да напусна завинаги Женева; родината ми бе скъпа, когато бях щастлив и обичан, но сега, в момент на несгода, ми стана омразна. Запасих се с пари, взех със себе си няколко скъпоценности, които принадлежаха някога на майка ми, и отпътувах.

Така започнаха скитанията ми, които ще свършат само с края на живота ми. Прекосил съм по-голямата част от земята и съм изпитал лишенията, на които са подложени обикновено пътешествениците в пустинните, диви места. Как съм оживял, не знам; неведнъж съм лягал изнемощял на земята и съм молил бога за смърт. Но жаждата за отмъщение поддържаше в мен живота; нямах право да умра и да оставя врага си да живее.

Първата ми грижа, след като напуснах Женева, бе да издиря следите на омразния демон. Нямах определен план; скитах се с часове из околностите на града и не знаех накъде да тръгна. На свечеряване се оказах недалеч от гробището, където почиваха Уилям, Елизабет и баща ми. Влязох и се запътих към гробовете им. Наоколо всичко тънеше в покой освен листата на дърветата, леко поклащани от вятъра; нощта бе почти непрогледна и дори за страничния наблюдател картината наоколо би била тържествена и вълнуваща. Духовете на мъртвите сякаш витаеха наоколо и хвърляха невидима, но осезаема сянка връз главата ми.

Дълбоката мъка, която това място събуди в мен отначало, бързо се смени с гняв и отчаяние. Те бяха мъртви, а аз живеех; убиецът им също беше жив и бях длъжен да влача жалкото си съществуване само за да го унищожа. Коленичих върху тревата, целунах земята и възкликнах с разтреперани устни:

— Кълна се в свещената земя, на която съм коленичил, в сенките, витаещи около мен, в дълбоката и неутешима скръб в гърдите ми, в теб, о нощ, и в силите, които те управляват, да преследвам демона, причинил всички нещастия, докато един от двама ни загине в смъртна схватка. За тази цел ще запазя живота си: да изпълня тази свята мъст, ще продължа да гледам слънцето и да тъпча зелената трева, които иначе завинаги биха изчезнали за мен. Призовавам ви, души на мъртвите! И вас, бродещи духове на отмъщението, помогнете ми и ме направлявайте в това дело! Нека проклетото пъклено чудовище изпие до дъно чашата на горестта, нека изпита отчаянието, което сега терзае душата ми!

Бях започнал заклинанието си тържествено и със страхопочитание, които някак си ми вдъхнаха увереност, че сенките на убитите ми роднини са чули и одобряват моя обет; но към края фурните на отмъщението ме обладаха и яростта задави гласа ми.

В отговор от тишината на нощта долетя гръмък, дяволски смях. Той дълго и тежко звуча в ушите ми; планинското ехо го поде и аз имах чувството, че целият ад ме е обградил с подигравка и кикот. В тази минута, в пристъп на отчаяние, бих сложил край на нещастния си живот, ако не беше клетвата и убеждението, че тя е чута и ми е съдено да живея, за да я изпълня. Смехът замря и тогава добре познатият, ненавистен глас прошепна ясно съвсем близо до ухото ми:

— Доволен съм — решил си да живееш, жалък несретнико, и затова съм доволен!

Втурнах се към мястото, откъдето се носеше шепотът, но дяволът ми се изплъзна. В този момент изгря пълната луна и освети уродливата, зловеща фигура, която бягаше със скорост, недостижима за един простосмъртен.

Аз се хвърлих да го гоня и от много месеци го преследвам. Попаднах на слаба следа и се спуснах по кривините на Рейн, но напразно. Показа се синьото Средиземно море и по някаква странна случайност забелязах как демонът се скриха един кораб, отплаващ към Черно море. Взех си билет за него, но той се измъкна, не знам как.

Вървях по следите му из безкрайните равнини на Азия и Русия, но той все ми се изплъзваше. Понякога селяните, изплашени от вида му, ми даваха сведения накъде е тръгнал, а друг път самият той, от страх, че ако изгубя следите му, може да се отчая и да умра, ми оставяше някакъв знак да ми служи като указание. Падаше сняг и аз откривах върху бялата пелена отпечатъците от огромните му крака. Вие, който едва навлизате в живота и не познавате грижи и неволи, не можете да разберете какво усещах и продължавам да усещам. Студът, лишенията и умората бяха най-малкото зло, което ми се налагаше да понасям; нечиста сила ме бе проклела и носех в себе си вечен ад; и все пак някакъв добър дух ме следваше и направляваше стъпките ми; когато започвах най-силно да роптая, той внезапно ме избавяше от трудности, на пръв поглед непреодолими. Случваше се тялото ми, победено от глада, да се предаде на изтощението и тогава намирах в пустинята трапеза, която възстановяваше силите ми и ми вдъхваше нови. Храната, разбира се, беше груба, каквато ядяха местните жители, но съм убеден, че ми я предлагаха духовете, които призовах да ми помагат. Често, когато всичко гинеше от суша, небето беше чисто и ме гореше жажда, изневиделица се появяваше малко облаче, проронваше няколко съживителни капки и изчезваше.