Борис Щерн - Горинич

— Изпуснахте ги, а не са избягали! — разсърдила се Главата на Хилядоглавият дракон. — Веднага да се публикува решение за поголовно подрязване на крилете. Да се хване всеки, който не ги подреже!

И главата се обърнала към Горинич.

Главата била огромна и приличала на дебела елдова кътма с кафяви петна. От старост се била смъкнала кожата от брадавиците й. Тя криво се ухилила и показала опушените отломки на четири големи зъба. От тази усмивка Горинич не очаквал нищо хубаво за себе си.

— Сега ме слушай — казала Главата на Хилядоглавия дракон. — Тези мерзавци добре ти обясниха всичко, но те не знаят главното. Те не знаят, че драконовият род отдавна е завършил своята еволюция и целият е измрял.

— Вие навярно грешите — плашливо възразил Горинич. — Столицата е препълнена с дракони. Да вземем дори нас двамата…

— Това не са дракони — намръщила се главата. — Това е злобна карикатура на благородните измрели дракони. Родът измря. Живи са само трима — аз, моята дъщеря и ето ти, за щастие се появи. Възможно е в джунглите на Амазонка да живеят още три-четири, но това вече не е важно. Всички останали са инкубаторни. Виждам, че нищо не знаеш за инкубатора. О, това е уникално заведение! По тяхно време нашите далновидни предци ввзели мерки за спасение на рода. Те оставили в южния ледник склад с яйца и го завещали на нас, своите потомци — последната драконова популация, казано научно. Ние измирахме нито бързо, нито бавно… но безвъзвратно. Кой отлиташе на лов и не се връщаше, кой отиваше на гости у приятели и не пристигаше при тях, кой лягаше да спи в леговището си и заспиваше завинаги. Старците ставаха все по-малко, а нови не се прибавяха. До старост малцина доживяваха. Когато в обществото има малко старци, това е лош признак за обществото. Лично аз споделям мисълта, че ние станахме жертва на пореден експеримент, провеждан от неумолимата природа. Смятам, че разумният дракон е бил само пробно изпитание върху нашата планета. Прекалено много глави. Една е достатъчна. Ние умирахме, това е всичко. Никой не е виновен. Не сме ние бъдещите стопани на планетата. Нашите предци се надяваха, че инкубаторните дракони ще вдъхнат в рода нова искра, но всичките се оказаха премръзнали. В това има също своя велика тайна. Излюпвайки се от яйцата, те се развиват крайно стремително и след две години стават старци — какво ти тук продължение на рода! Всичките са глупави, жестоки, безсилни, гадни и дребнави. Боят се от непознатите, във всеки слабак подозират силния и любезничат пред него, а не разпознават силните и им се надсмиват, за което често получават по муцуната; мнимите обиди помнят през целия си кратък живот, затова пък смъртните оскърбления веднага забравят — ако, разбира се, нещо им обещаят — макова плантация например. Ужасно се страхуват да се разболеят и затова на едни целият живот минава в грижи за собственото здраве, пък други по същата причина унищожават своето здраве насъщите тези плантации. Има наистина и по-умни особи — те, както се вижда, са се пазели в центъра на склада и зародишът не е чак толкова премръзнал — за сметка на топлината на другите, разбира се. Такива са още по-страшни! Те са много активни и нещо подразбират. Захванали са да водят античовешка война, глупаците! Ако разберат, че истинските дракони отдавна са измрели, с невиждана жестокост ще унищожат по драконовски целият разумен живот на Земята. А виждали ли са това?

Тук Хилядоглавият дракон някак хитро огънал шия, а главата си промушил в кръга — получило се нещо, много напомнящо фигура от пръсти, каквато понякога, след разгорещени спорове, показвал на Горинич дърварят философ.

— Това е всичко — казала Главата. — Най-накрая се появи истински дракон и сега съм спокоен за своята дъщеря. Тя не ми е подарък… ти още ще потанцуваш на нейната свирка и ще съчиняваш стихове на зададена тема. Тази истеричка е решила да спаси драконовия род — похвално желание! — дори може да роди с твоя помощ наследник, но въпросът е къде ще се намери невеста за него? Каквото и да стане, аз съм спокоен. Ето ти координатите на малкия остров… лети, не се оглеждай, представи й се и й кажи, че съм умрял. А сега ще взривя инкубатора.

— Не правете това! — възкликнал Горинич. — Това е жестоко… безсмислено!

— Ние пречим, ние не сме нужни — отвърнала Главата и потръпнала. Таванът се затресал. — Това е всичко… Няма вече инкубатор. Аз държах там най-добрата от главите си. Лети, не се оглеждай! Ще бъде тежко зрелище, не е за твоето меко сърце. Обещай ми да не се оглеждаш!