Маргьорит Юрсенар - Света Богородица На Ластовиците

Цялата нощ след това монахът Терапион прекара в молитва на прага на параклиса, като пустинник в своя скит. Изпълваше го с блаженство мисълта, че преди да изгрее новата месечина, стенанията ще секнат и измрелите от глад вили ще са само нечист спомен. Молеше се, за да ускори мига, когато смъртта ще освободи пленничките му, защото пряко волята си започваше по мъничко да ги жали и се срамуваше от слабостта си. Никой не се качи вече при него, селото сякаш бе останало на другия край на света и на отсрещния склон нямаше нищо, освен червена пръст, борове и наполовина скритата под килима от златни иглици пътека. В ушите му кънтяха само отслабващите хлипове и неговият все по-пресипнал глас, който редеше молитви.

Вечерта на другия ден върху пътеката се яви една жена, запътена към него. Гледаше в земята и вървеше леко сведена, шалът и дрехата и бяха черни, но през тъмния плат се просмукваше тайнствено сияние, все едно бе заметнала с нощ утрото. Макар да беше много млада, крачеше с достолепието и гордостта на старица, а сладостта й бе като на узрял грозд и на уханно цвете. Щом стигна до параклиса, тя изгледа монаха право в очите и той усети как рвението му се разколебава.

— Тази пътека не води заникъде, жено — каза той. — Откъде идваш?

— От изток, като зората — каза младата жена. — А ти какво правиш тук, човече божи?

— Зазидал съм в тази пещера самодивите, които вилнееха наоколо — отвърна монахът, — съградих пред свърталището им параклис и сега не смеят да минат през него, защото и те по своему изпитват боязън от Бога. Чакам ги да умрат от глад и от студ вътре и когато това стане, мир Божи ще се възцари из тия краища.

— Откъде знаеш, че мирът Божи не се простира и върху самодивите, както и върху кошутите, и козите стада? — отвърна му младата жена. — Не си ли чувал, че Господ при сътворението забравил да сподоби с криле някои от ангелите и те паднали на земята, заселили се в горичките и от тях се родило племето на вилите и козлоногите свирачи? Други пък останали на една планина и били олимпийски богове. Не издигай като езичниците сътвореното над Твореца, но и не роптай срещу Неговите създания. И благодари в сърцето си на Бога, че е създал Диана и Аполон.

— Моята душа не стига толкова нависоко — каза смирено старият монах. — Вилите изкушават енориашите ми и са гибелни за спасението им, а аз отговарям за него пред Господа Бога и затова ще ги гоня, ако ще и до вратата на ада.

— И усърдието ще ти се зачете, честни човече — усмихната каза младата жена. — Ала не виждаш ли начин да се съчетаят животът на вилите и спасението на твоите енориаши?

Гласът й беше сладостен като флейта. Смутеният монах наведе очи. Младата жена сложи ръка на рамото му и каза с дълбок глас:

— Пусни ме, отче, да вляза в тази пещера. Обичам пещерите и жаля онези, които дирят подслон в тях. В пещера родих моя Младенец, в пещера го предадох без страх на смъртта, за да се роди втори път във Възкресението.

Пустинникът се отдръпна и й стори път. Тя тръгна със сигурна крачка към входа на пещерата зад олтара. Големият кръст се изпречи отпреде й, тя го отмахна внимателно, като нещо съкровено, и влезе.

В мрака воплите се усилиха, зачу се чуруликане и сякаш пърхане на криле. Младата жена говореше с вилите на някакъв незнаен език, може би птичи или ангелски. След малко тя излезе при монаха, който не бе прекъснал молитвата си.

— Гледай, човече божи, и слушай. Безброй малки гърла се обаждаха изпод наметката й.

Тя разгърна полите й и монахът Терапион видя, че в гънките са се сгушили стотици ластовички. Жената разтвори широко ръце, все едно се молеше, и пусна птичките. После каза с чист като арфа глас:

— Хайде, деца мои.

Освободените ластовици се издигнаха във вечерното небе и започнаха да чертаят в него с човки и криле невнятни знаци. Старецът и младата жена останаха някое време загледани в тях, после пътничката каза на самотника:

— Ще се връщат всяка година и ти ще им даваш подслон в моята черква. Сбогом, Терапионе.

И Мария отмина по пътеката, която не води заникъде — все едно е за нея дали един път свършва, щом може да ходи по небето. Монахът Терапион слезе в селото и когато на другия ден се върна, за да отслужи, пещерата на самовилите беше цялата окичена с ластовичи гнезда. От тогава птичките се връщат всяка година, влитат и излитат в църквата, угрижени да отхранят малките си или да лепят глинените си къщички и монахът Терапион често прекъсваше молитвите си и умилен следеше игрите и любовните им танци, защото което е забранено за вилите, е позволено за ластовиците.