Маргьорит Юрсенар: Света Богородица На Ластовиците

Преследването продължаваше крачка по крачка, вече в полите на планината, но от нейните бодливи къпинаци и стръмни сипеи боговете се прогонваха много по-мъчно. Най-сетне, стегнати в пръстен от молитва и огън, изпосталели от липсата на приношения, креещи за любов, откак селските момци ги изоставиха, вилите потърсиха убежище в един пуст дол, където няколко черни бора, израсли от глинестата земя, като огромни птици бяха сграбили в закривените си нокти буците червеникава пръст и накокошинили в небето хилядите тънки игли на орловата си перушина. Изворите, които бълбукаха под камънака, бяха леденостудени и не мамеха перачките и овчарите. В хълбока на хълма чернееше пещера, но толкова тясна при входа, че човек можеше да се вмъкне само странишком. Открай време вилите се криеха тук, когато бурята прекъснеше игрите им, защото и те като всички горски твари се плашат от гърма, и пак тук идваха да спят в безлунните нощи. Млади овчари разправяха, че са прекрачвали през спасението на душите си, през заплахата младостта им да погасне и са влизали вътре, а после само за онази омайна голота приказваха, недокрай зърната, и за косите, повече отгатнати, отколкото докоснати. За монаха Терапион пещерата, потулена в канарите, бе като язва в собствената му гръд и часове наред той стърчеше прав посред дола с вдигнати ръце и молеше небето да го подкрепи, за да разпръсне тези отломки от божественото племе.

Скоро след Великден монахът събра една вечер най-верните или най-простодушните от своите енориаши, раздаде им лопати и фенери, самичък грабна едно разпятие и ги поведе през пущинаците сред галещия, просмукан от мъзга мрак, защото не искаше да изтърве непрогледната нощ. Спря пред входа на пещерата и не даде на никого да влезе, от страх да не се поддаде на изкушението. В тъмното се чуваше ромонът на изворите. Нещо шумолеше, но съвсем тихо, като полъх в боровите клонки. Това беше диханието на заспалите самодиви, които сънуваха младостта на света, сънуваха времето, когато хората ги нямаше, а земята раждаше само дървета, зверове и богове. Селяните запалиха голям огън, но се видя, че няма да успеят да подпалят скалата и монахът им заповяда да разбъркат хоросан и да докарат камъни. На разсъмване започнаха строеж на малък параклис, кацнал на стръмното точно пред входа на прокълнатата пещера. Стените още не бяха изсъхнали, покрив нямаше, нямаше и врата, но монахът Терапион знаеше, че вилите не ще посмеят да избягат през божия дом, вече осветен от него. За по-сигурно бе изправил в дъното на параклиса, точно пред отвора в скалата, един голям Христос, изрисуван на равнораменен кръст, и понеже самодивите разбират само езика на усмивките, се дърпаха като опарени от образа на Разпнатия. Първите лъчи на слънцето срамежливо обточиха входа на пещерата: в този час клетничките имаха обичай да излизат за сутрешната си гощавка с роса от клоните на близките дървета и сега проплакваха пленени, молеха за помощ и в невинността си му обещаваха обичта си, ако ги пусне. Целият ден продължи градежът и чак до вечерта от камъка капеха сълзи, някой кашляше, стенеха задавени гласове, все едно писъци на ранени животни. На другия ден сложиха и покрив и завъртяха на вратата голям железен ключ. Вечерта уморените селяни се върнаха в селото, но Терапион остана да спи до параклиса и цяла нощ се вслушва доволен във воплите на своите пленнички. Сърцето му не беше безжалостно и той целият посърваше, когато се случеше да настъпи някой червей или полите на расото му да прекършат цвете, но сега се радваше като човек, успял да зазида между две тухли гнездото на млади пепелянки.

На сутринта селяните донесоха вар, белосаха параклиса отвън и отвътре и той заприлича на бяла гълъбица, кацнала в пазвата на скалата. Двама от най-безстрашните влязоха в пещерата и варосаха влажните пропускливи стени, за да не сълзят изворната вода и медът на пчелите вътре в убежището, да не подкрепят гаснещия живот на жените самодиви. Изнемогващите вили бяха останали без силата, от която се нуждаят, за да се покажат на хората, и само тук-там в сянката смътно се мержелееше сгърчена млада уста, две тънки умоляващи китки или бледият трендафил на някоя гръд. Или от време на време дебелите, изплескани с вар пръсти напипваха върху някоя издатина играеща дълга къдрица, като мекия мъх, който никне във влажни и пусти места. Телата на самодивите чезнеха в пара, готови да се посипят като прашеца от крилете на умрели пеперуди, те все още проплакваха, но тихите им стенания едва-едва се дочуваха и това бяха вече само окаяни самодивски души.

Читать дальше