Уошингтън Ървинг: Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

Цялата околност се раздвижвала от тези церемонии. Обущарят оставял калъпа, бръснарят подавал накъдрената си глава, от която стърчал гребен, пред бакалницата се събирала тълпа и от единия до другия край на улицата се носела шепнешком новината: „Докторът отива в имението си“.

Тона били златни мигове за Долф. Щом докторът изчезнел от погледа му, гой захвърлял хавана и чукалото, напускал лабораторията и тръгвал за някоя лудешка веселба.

Трябва да се признае всъщност, че с годините младежът наистина оправдал предсказанието на стария господин с моравата кожа. Той бил главатар на всички игри в празник и на всички среднощни веселби; с готовност се впускал във всякакви пакостливи лудории и лекомислени приключения.

Няма нищо по-обезпокоително от герои от малък мащаб или по-скоро от герои в малък град. Не след дълго от Долф започнали да се ужасяват всички спокойни стари домошари, които ненавиждали шума и не обичали шегаджийството. А и старите дами го смятали едва ли не за негодник: винаги, когато се появявал, прибирали дъщерите си, а на синовете си го сочели като пример за това какви не трябва да бъдат. Никой, изглежда, не изпитвал към него особено уважение, освен буйните юноши от градчето, очаровани от експанзивното му дръзко държание, и негрите, които смятат за джентълмен всеки бездеен нехранимайко. Дори добрият Питър де Хрод, който се считал за негов покровител, започнал да се отчайва. Клател колебливо глава, когато икономката му се оплаквала надълго и нашироко, и си сръбвал от малиновото й бренди.

И все пак майка му не преставала да го обича, въпреки всичката му своенравност, нито пък се обезсърчавала от разказите за неговите злодеяния, които добрите й приятели непрестанно й поднасяли. Наистина тя рядко чувала похвали за сина си — те са привилегия на богатите родители, но приемала всичко това като един вид преследване, на което той бил подложен, и затова го обичала още повече. Бил израснал пред очите й — хубав, висок младеж — и като го гледала, сърцето й преливало от скрита майчина гордост. Тя много искала Долф да прилича на джентълмен и всичките пари, които могла да спести, отивали за него — да се облича добре и да има за харчене. Гледала го от прозореца как излиза с най-хубавите си дрехи и тогава сърцето и примирало от удоволствие, когато Питър де Хрод, поразен от елегантния му вид в една слънчева неделна сутрин, забелязал; „Е, все пак, Долф наистина става хубаво момче!“, една сълза на гордост се появила в майчините очи: „О, съседе! О, съседе! Те могат да си говорят каквото си щат, но бедният Долф ще държи главата си вдигната, както най-достойните.“

Долф Хейлихер бил почти навършил двадесет и една година и срокът на обучението му по медицина вече изтичал, но все пак трябва да признаем, че сега той не знаел много повече, отколкото, когато за пръв път прекрачил прага на доктора. Това обаче не се дължало на липса на способности, тъй като той показвал завидна възприемчивост в овладяването на други области на знанието, които би могъл да научи: само постепенно. Например бил безпогрешен стрелец и спечелил всички гъски и пуйки по коледните празници. Бил смел ездач и отличен борец, скачал чудесно, свирел сносно на цигулка, плувал като риба и бил най-добър в играта на кегли и топка.

Всички тези умения обаче съвсем не му спечелили благоразположението на доктора. Колкото повече наближавал краят на срока за чиракуване, толкова по-придирчив ставай той. А и фрау Илси не пропускала случай да му вдигне бурен скандал и рядко го срещала, без да му се развика, така че накрая дрънкането на ключовете, й като се приближавала, станали за Долф нещо като звънеца на суфльора, с който подсеща, че следва буря на сцената. Само безкрайното добродушие на този млад човек, който нехаел за хорското мнение, му помогнало да понесе цялата тази домашна тирания, без да се разбунтува открито. Явно било, че докторът и икономката му се подготвяли да го изгонят от уютното гнездо веднага щом изтече срокът — най-безцеремонният пачки, по който докторът се отървавал от безполезните ученици.

Наистина напоследък докторът бил по-раздразнителен от всякога, поради разните грижи и неприятности, които му донесло неговото имение. Слуховете и приказките за старата къща тревожели непрекъснато доктора и той с мъка успял да убеди селянина и семейството му да живеят там, дори без да плащат каем. Всеки път, когато излизал от фермата, те му досаждали с нови оплаквания за странни шумове и ужасни гледки през нощта и докторът се завръщал в къщи много ядосан и изсипвал злобата си върху домашните. Това наистина било голяма неприятност, която се отразявала както на гордостта му, така и на кесията му. Имало опасност това имение да не му донесе никаква печалба. И сетне, какъв удар за собственическото му чувство — да притежава къща, пълна с призраци.