Уошингтън Ървинг - Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

В това невидимо посещение имало нещо много по-ужасяващо, отколкото каквото и да е, съзряно от очите. Всичко било много неопределено и неясно. Долф чувствувал как сърцето му бие в гърдите, по челото му избила пот; полежал известно време силно възбуден, но не се случило нищо, което да усили тревогата му. Свещта постепенно догаряла и той заспал. Когато се събудил, било вече ден и слънцето надничало през пролуките на капаците, а около къщата весело пеели птички. Светлият радостен ден скоро прогонил кошмарите от изминалата нощ. Долф се засмял или по-скоро опитал се да се надсмее над всичко, което се случило, и се помъчил да убеди сам себе си, че това е било просто игра на въображението като резултат от разказите, които бил слушал, но се озадачил, когато намерил вратата на своята стая заключена отвътре, въпреки че със сигурност я видял как се отваря пред стъпките. Той се върнал в града много объркан, но твърдо решен да не споменава нищо, докато следващата нощ или потвърди, или разсее съмненията му. Мълчанието му дълбоко разочаровало всички клюкари, които се били събрали пред къщата на доктора. Те били настроени да чуят страхотни истории и когато им казал, че нищо не се е случило, хората едва не изпаднали в ярост.

На следната нощ Долф пак останал на стража. Влязъл в къщата с известно вълнение. Много внимателно прегледал дали всички врати са заключени. Заключил вратата и на своята стая, поставил напреко стол и след като хапнал, проснал се на леглото и се опитал да заспи. Напразно — в главата му се тълпели хиляди измислици и му пречели да мигне. Времето бавно минавало. Като че минутите се разтягали в часове. С приближаването на нощта той ставал по-неспокоен и по-нервен и почти скочил от леглото, когато отново чул тайнствените стъпки по стълбата. Те се изкачвали бавно и величествено както преди — туп, туп, туп! Стигнали коридора, вратата се отворила, сякаш нито била заключена, нито й пречел столът, и в стаята важно влязла една странна фигура — възрастен човек, огромен и як, облечен по старата фламандска мода. Бил с къса пелерина, а отдолу се подавала дреха, препасана с колан, къси бухнати панталони с големи панделки на колената и селски ботуши, много широки в горната част, които му били твърде големи. Шапката му била широкопола, а от едната й страна ’се полюшвало перо. Стоманеносивата му коса падала на сплъстени кичури във врата му, а брадата му била къса и прошарена. Крачел бавно из стаята, като че ли проверявал дали всичко е наред, после закачил шапката си на кука до вратата, седнал в креслото и като се облегнал с лакът на масата, втренчил неподвижните си мъртвешки очи в Долф.

Нашият герой по природа не бил страхливец, но бил възпитан сляпо да вярва в духове и таласъми. Хиляди истории, които бил чувал за това място, нахлули в главата му и като гледал странната фигура с необичайните дрехи, бледото лице и прошарената брада, втренчените очи, наподобяващи рибешките, зъбите му затракали, косата му се изправила и по цялото му тяло избила студена пот. Колко дълго стоял така, не можел да каже, защото бил като омагьосан. Не свалял очи от призрака, а се взирал в него и цялото му същество било погълнато от това съзерцание. Старецът останал неподвижен зад масата; не помръдвал дори с очи, а се взирал в Долф със същия безизразен поглед. Най-сетне петелът от съседната ферма изпляскал с криле и весело изкукуригал, а гласът му се разнесъл над полето. Като чул това, старецът бавно се надигнал, откачил шапката си, вратата се отворила и затворила след него и стъпките му отново отекнали по стълбата — туп, туп, туп!, — а когато стигнали долу, всичко пак утихнало. Долф лежал и напрегнато слушал, броил всяка стъпка и се мъчел да чуе дали стъпките няма да се върнат — докато най-сетне, изтощен от чакане и вълнение, заспал тревожен сън.

Денят отново му донесъл смелост и увереност. Той с радост щял да приеме, че всичко е било само сън, но все пак пред него бил столът, където седял непознатият; масата, на която се бил облегнал; куката, на която закачил шапката си, и вратата, заключена точно по същия начин, както я бил оставил със стола напреко. Долф слязъл бързо долу и огледал вратите и прозорците — всичко било както преди и просто не можело да се обясни как някой би успял да влезе или излезе от къщата, без да остави следа. „Пфу! — казал си Долф. — Всичко е било само сън!“ Но това не помогнало — колкото повече се опитвал да забрави случилото се, толкова по-упорито го преследвало то. И макар че продължавал да пази пълно мълчание за това какво е видял и чул, видът му издавал, че прекарал неприятна нощ. За всички било ясно, че под това странно мълчание се крие нещо тайнствено. Докторът го вкарал в кабинета си, заключил и го накарал на четири очи да му признае всичко, но не успял да измъкне нищо. Фрау Илси го извикала настрани в кухненския килер, но пак напразно; и Питър де Хрод го въртял цели четири часа в двора на църквата — най-подходящото място да се научи някоя история за духове, но и той не узнал повече от останалите. В подобни случаи обаче винаги става така — една скрита истина поражда дузина лъжи. Тя е като златна монета, заключена в банката, а вместо нея в обръщение се пускат куп хартиени представители. Преди края на деня цялата околност гъмжала от слухове. Някои разправяли, че Долф Хейлихер стоял на стража в къщата с пистолети, заредени със сребърни куршуми, други — че дълго разговарял с един дух без глава, трети — че доктор Книперхаузен и гробарят били гонени от цял легион духове на техни бивши клиенти от акациевата алея, която водела от имението на доктора, та чак до града. Някои клатели глави и смятали, че е безобразие докторът да кара Долф да прекарва нощта сам в тази мрачна къща, където би могъл да бъде превърнат в дух и отвлечен неизвестно къде; други свивали рамене — ако дяволът отмъкнел момчето, то значи, че си взема своето.