Уошингтън Ървинг - Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

На втория ден от пътуването стигнали до планините. В един тих зноен следобед те се плъзгали бавно по течението между неприветливите планини. Били потънали в онази пълна тишина, която цари в природата в горещата лятна притома. Ако се обърнела някоя дъска, или някое гребло случайно паднело върху палубата, звукът отеквал от планините и се връщал по брега, а ако капитанът неволно подвикнел някоя команда, от всяка скала присмехулно се обаждали въздушни гласове.

Долф гледал наоколо, замрял от удоволствие и почуда от това великолепие на природата. Отляво се извисявали гористите урви на Дъндърбърг 9 9 Гръмотевичната планина (хол.) — Б.р. , нагоре и все по-нагоре, гора над гора, докато се скрият в дълбокото лятно небе. Отдясно се издигал суровият профил на нос Антъни, над него се виел самотен орел, а отдолу се нареждали планина до планина, сякаш сключили здраво ръце, за да притиснат в прегръдката си тази велика река. Просторните зелени долини, вместили се тук-там между бездните, гористите хълмове високо в небето, надвесени над някоя издадена скала, листата на дърветата, прозрачни на жълтата слънчева светлина — цялата тази гледка карала сърцето тихо да ликува.

Както възхитено я съзерцавал, Долф изведнъж забелязал куп светли снежнобели облаци, които се подавали иззад височините на запад. Следвали ги нови и нови — сякаш избутвали предишните, скупчвали се със зашеметяващо великолепие в синевата и скоро зад планините се дочул неясният тътен на буря. Водите на реката, доскоро тихи и отразяващи като в огледало небето и бреговете, изведнъж се развълнували от вятъра, който пропълзял до нея. Рибоядите кръжели, гракали пискливо и търсели гнездата си по високите сухи дървета, враните шумно полетели към цепнатините в скалите — цялата природа сякаш усещала приближаващия се ураган.

Сега над планинските върхове облаците се търкаляли като огромни кълба, в горната си част все още блестящи и снежнобели, но надолу вече мастиленочерни. Завалял дъжд на едри капки, вятърът се усилил и накъдрил вълните, накрая планинските върхове сякаш раздрали издутите облаци и върху земята с трясък се сипнали порои. От облак на облак скачали светкавици, забивали се потрепващи в скалите, разцепвали и поломявали и най-здравите дървета. Гръмотевиците раздирали тишината, трясъкът им отеквал от хълм на хълм, стоварвал се върху Дъндърбърг, промушвал се по дефилето между планините и всяка височина отвръщала, докато най-сетне целият Хълм на бика кънтял от рева на бурята.

Мъглата, разкъсаните, понесени от вятъра облаци и поройният дъжд в миг скрили всичко. Над земята паднала страшна тъма, която изглеждала още по-страшна поради светкавиците, проблясващи между дъждовните капки. Долф никога не бил виждал такова пълно стълкновение на природните стихии, като че ли бурята си проправяла път, като раздирала и разкъсвала планинското дефиле с цялата артилерия, която й давало небето.

Силният вятър подел кораба, докато стигнали до мястото, където реката внезапно извивала — единственият завой по величествения й път. Щом заобиколили, от една клисура ги връхлетял още по-силен вятър. Той огъвал дърветата пред себе си, в миг достигнал реката и я превърнал в бяла кипяща пяна. Капитанът видял опасността и извикал да приберат платната. Преди някой да успее да изпълни заповедта, поривът се стоварил върху кораба и го килнал на една страна. Настъпил смут и уплаха — плющенето на платната, свистенето и напорът на вятъра, виковете на капитана и екипажа, писъците на пътниците — всичко се сливало с рева на бурята. Посред тая бъркотия корабът се изправил за миг, в това време гротът се изместил, утлегарът се врязал в юта и Долф, който безпомощно се взирал в облаците, се озовал във водата.

Най-сетне за пръв път в живота му едно от онези неща, които се научил да прави в безделието си, му било от полза. Това, че толкова пъти бягал от училище, за да играе на река Хъдсън, го било направило отличен плувец, но въпреки силата и умението си с голям труд се добрал до брега. Екипажът не забелязал как той изчезнал, защото всеки гледал да спаси себе си. Корабът се носел невероятно бързо. Мъчително заобиколил един много издаден нос на източния бряг, покрай който извивала реката, след което съвсем изчезнал от погледа на Долф.

Долф се измъкнал на западния бряг, изкатерил се по скалите и се проснал капнал и обезсилен под едно дърво. Постепенно бурята отминала. Облаците се носели на изток и се събирали на перести купчини, порозовели от последните отблясъци на слънцето. Далече в мрачното подножие на планината проблясвали светкавиците, а от време на време се чувал глухият тътен на гръмотевиците. Долф станал и се огледал за пътечката по брега, но мястото било диво и непроходимо. Скалите били скупчени една върху друга, дебели стволове лежали безразборно по земята, съборени от силните планински ветрове или повалени от старост. Диви лози и къпини, преплетени здраво, обвивали скалите и ги правели непристъпни; при всяко негово движение от мокрите листа се изсипвали капки вода. Той се опитал да се изкачи по една от тези почти отвесни скали, но макар че бил силен и чевръст, това се оказало херкулесовска задача. Често му се налагало да се опира само на нестабилни издатини в скалата, а понякога се захващал за корени и клони на дървета и почти висял във въздуха. Появил се гривяк, който прорязвал въздуха с крила, а от върха на надвисналия зъбер се обадил орел. Както се изкачвал с мъка и протегнал ръка да се улови за един храст, за да си помогне, нещо прошумоляло в листата и той видял почти под ръката си една змия, която се стрелкала като светкавица. Тя се навила веднага, за да се приготви за отбрана — със сплесната глава, отворена уста и бързо трепкащо езиче, което се мяркало като пламъче в устата й. Долф усетил как прималява и насмалко не се строполил в пропастта. Змията останала само миг готова за отбрана; движението й било съвсем инстинктивно, но тъй като никой не я нападнал, тя пропълзяла в един процеп в скалата. Долф я проследил напрегнато с поглед и разбрал, че е попаднал на гнездо от усойници, които се били преплели, гърчели се и съскали в дупката. Той напрегнал всичките си сили да се измъкне колкото се може по-бързо от опасното място. Въображението му се изпълнило с този нов ужас; във всяка извита лоза му се привиждала усойница, а в шума от всеки изсъхнал лист чувал тракане от опашката на гърмяща змия. Най-сетне се изкачил до върха на пропастта, но оттам започвала гъста гора. На места дърветата били по-редки и можел да се види брегът — висок и скалист, а над всичко се извисявали огромните планини. Не си личало някъде земята да е обработвана, между дърветата не се извивал пушек, който да подскаже, че наблизо живеят хора. Всичко било диво и усамотено. И както стоял така на ръба на пропастта, която се издигала над дълбока клисура, заобиколена от двете страни с дървета, под краката му се откъснало голямо парче скала и с трясък се затъркаляло надолу към бездната. От дъното на пропастта се донесъл силен вик, или поточно крясък, мит след това прозвучал изстрел и над главата му пролетял куршум, врязал се в клоните и листата и се забил дълбоко в кората на един кестен.