Уошингтън Ървинг - Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

Долф разбрал, както и подозирал, че куршумът от долчинката, който едва не го убил, когато стоял над пропастта, бил дошъл от тази компания. Парчето скала, което се свлякло, като вървял, едва не премазало един от тях и веселият стар ловец с широкополата шапка и еленовата опашка стрелял в помръдналите храсти, като предполагал, че там има някой звяр. Той от сърце се смял на грешката, тъй като ловците смятат такива неща за изключително хубава шега. „Наистина, моето момче — казал той, — ако бях те зърнал, като се целех, щеше да последваш скалата. Антъни Ван дер Хейден рядко не улучва.“ Тези последни думи веднага привлекли любопитството на Долф, а като задал няколко въпроса, вече изцяло разбрал какъв е човекът пред него и групата му горски странници. Предводителят с широкополата шапка и ловджийския костюм бил самият господин Антъни Ван дер Хейден от Олбъни, за когото Долф неведнъж бил слушал. Всъщност той бил герой на много истории, известен със своя особен нрав и приумиците си, които удивлявали кротките му холандски съседи. Тъй като бил заможен, защото получил в наследство от баща си огромни парцели пустеещи земи и бурета, пълни с раковини 10 10 Северноамериканските индианци използували раковини вместо пари при търгуване със заселниците до края на XVII в. — Б.р. , можел на воля да се отдава на настроенията си. Вместо да живее спокойно в къщи, да се храни и пие в определено време, да се развлича, пушейки лулата си на пейката пред вратата, а след туй да си ляга в удобното легло, той с удоволствие се впускал в най-различни тежки и необмислени походи. Нищо не можело да го направи по-щастлив от това да тръгне с другари на лов сред дивата природа, да си под дърветата или в навеса за лодки, да плава по реката, да лови птици и риба в някое горско езеро и да живее както си иска.

Той бил голям приятел на индианците, а техния начин на живот приемал като въплъщение на истинската свобода по природа и мъжките удоволствия. Когато си бил у дома, из къщата винаги се навъртали няколко индианци, които спели на слънце като хрътки, подготвяли ловни и рибарски принадлежности, или стреляли в мишени с лъкове и стрели.

Господин Антъни имал такава пълна власт над тези скитащи същества, каквато има ловецът над своите кучета. На другите хора от околността обаче те били дошли до гуша. Понеже бил богат, никой не смеел да се противопостави на приумиците му; при това имал такъв сърдечен и весел нрав, че допадал на всички. Пеел си някоя холандска песничка, докато ходел из улиците, поздравявал наред, дори и от миля разстояние, а когато се случело да влезе в някоя къща, потупвал добрия стопанин приятелски по гърба, разтърсвал здраво ръката му, докато изреве, и целувал жена му и дъщеря му пред него — накратко, господин Антъни не бил горделив и не изпадал в лошо настроение.

Освен навъртащите се индианци той имал трима-четирима скромни приятели сред белите, които гледали на него като на благодетел — разполагали с кухнята му, а понякога той ги ощастливявал, като ги включвал в своите походи. Събирала се такава разнообразна свита, с каквато сега плавал по Хъдсън с корабче, което поддържал за собствено развлечение. С него били двама бели, облечени отчасти като индианци — с мокасини и ловни ризи; останалата част от екипажа му се състояла от четирима негови любими индианци. Те пътували по реката без определена цел, докато стигнали планините, където прекарали два-три дни в преследване на сърни, все още срещащи се по тези места.

— Щастие е, млади човече — казал Антъни Ван дер Хейден, — че си паднал от борда днес, тъй като утре рано сутринта се връщаме у дома и тогава напразно щеше да търсиш храна в тези планини. Но хайде, момчета, размърдайте се! Размърдайте се! Да видим какво има за вечеря. Котлето отдавна ври, стомахът ми е съвсем празен и се басирам, че нашият гост с нетърпение чака да седне на трапезата.

Тогава в малкия лагер настанала суетня. Един откачил котлето и изсипал част от съдържанието му в огромна дървена паница; друг нагласил голям плосък камък за маса; трети отишъл да вземе различни прибори от корабчето, което било закотвено наблизо, а господин Антъни лично донесъл една-две бутилки безценно питие от собственото си шкафче, тъй като познавал твърде добре веселите си другари, за да им повери ключа.

Скоро храната била подредена — проста, но обилна, тя се състояла от сърнешко месо, което апетитно миришело от котлето, студен бекон, варена царевица и огромни самуни хубав черен домашен хляб. Никога досега Долф не се бил хранил така добре, а когато отпил две-три глътки от шишето на господин Антъни и усетил как ободряващото питие сгрява кръвта и сърцето му, се почувствувал така добре, че не би заменил мястото си дори и за това на губернатора на провинцията.