И вижте тогава нашия герой — от нещастно хлапе, което лудо тичало из улиците, той се превърнал в студент по медицина и прилежно стривал лекарствата под надзора на учения доктор Карл Лодовик Книперхаузен. За любещата му стара майка това било щастливо преобразяване. Тя била възхитена от мисълта, че синът й ще бъде възпитан достойно за своите предци, и очаквала деня, в който той ще може да се мери с адвоката от отсрещната къща или може би дори със самия свещеник.
Доктор Книперхаузен бил роден в Палатинат 6 6 Пфалц, княжество във феодална Германия. — Б.р.
в Германия, откъдето заедно с много други свои съотечественици намерил убежище в Англия от религиозни преследвания. Той бил един от близо трите хиляди палатинатци, които се преселили в Англия през 1710 година под покровителството на губернатора Хънтър. Трудно е да се каже къде е учил докторът, как е придобил медицинските си познания, откъде е получил диплома, тъй като по онова време никой не знаел това. Все пак, сигурно е, че голямото му умение и задълбочените му познания били предмет на разговори и учудвали обикновените хора отблизо и далеч. Лечението било съвсем различно от това на всеки от другите медици и се състояло от странни смеси, известни само нему; разправяше се, при приготвянето и прилагането им винаги се ръководел от положението на звездите. Способността му била така много уважавана особено от немските и холандските жители, че в безнадеждните случаи те винаги се обръщали към него. Той бил един от онези безпогрешни доктори, които винаги съумяват да приложат неочаквани и удивителни средства, когато пациентът е изоставен от всички обикновени лекари — освен, както остроумно отбелязват някои, в случаите, когато пациентът е чакал прекалено дълго, преди да се остави в ръцете му. Библиотеката на доктора била предмет на приказки и изумление от страна на всички съседи, бих могъл да кажа дори на целия град. Добрите хора гледали с почит човека, прочел цели три лавици с книги, някои от които големи колкото Библията. Между енориашите на малката лутеранска църква се завързвали много спорове за това, кой е най-умният мъж — докторът или свещеникът. Някои от неговите почитатели стигнали дори дотам да заявят, че знае повече от самия губернатор — с една дума, смятало се, че знанията му са безгранични! Веднага щом Долф бил приет в семейството на доктора, той влязъл във владение на квартирата на своя предшественик — една мансарда под стръмния покрив на холандска къща, където дъждът потропвал по керемидите, светкавиците проблясвали, вятърът се промушвал през процепите в бурно време и цели армии гладни плъхове тичали като донски казаци напук на капаните и мишеморката.
Скоро той изцяло потънал в медицинските си занимания — бил зает сутрин, по обед и вечер да приготвя хапчета, да филтрира тинктури или да стрива с чукалото в хавана в един край на лабораторията. А докторът заемал своето място в другия край, когато нямал какво да прави или чакал посетители, облечен в сутрешния си халат и кадифена шапчица, размишлявал върху съдържанието на някоя голяма книга. Вярно е, че понякога ритмичният тъп звук от чукалото на Долф или сънливото бръмчене на летните мухи унасяло дребния човек и той задрямвал. Но и тогава очилата му създавали впечатлението, че е напълно буден и се занимава усърдно с книгата.
В къщата обаче имало още едно лице, с което Долф бил длъжен да се съобразява. Макар ерген и човек с такъв авторитет и важност, докторът, както много други умни мъже, бил все пак под чехъл. Той се намирал напълно под властта на своята икономка — суха, работна, раздразнителна домакиня с малка кръгла германска шапчица с пера и с огромна връзка ключове, които дрънчали на колана на изключително ниската й талия. Фрау Илзе (или фрау Илси, както произнасяха името й) го била придружавала при различните преселвания от Германия в Англия и от Англия в тази провинция. Уреждала настаняването му, а се грижела и за самия него. Наистина него командувала с деликатност, но към всички останали се отнасяла твърдо. Не мога да кажа как беше успяла да го накара да й се подчинява така безропотно. Вярно, хората говорели, но нима хората не са били склонни да приказват откакто свят светува? Кой би могъл да каже защо става така, че обикновено жените вземат надмощие? Несъмнено един съпруг би могъл от време на време да бъде господар в собствената си къща, но някой познавал ли е ерген, който да не е командван от икономката си? Наистина властта на фрау Илси не се ограничавала с къщата на доктора. Тя била от онези любопитни клюкарки, които знаят чуждите истории по-добре от тези, които те засягат; чиито очи виждат всичко, а устните им го разказват — истинска напаст за цялата околност.
Читать дальше