Уошингтън Ървинг: Къщата с призраците ((от книжата на покойния мистър Никърбокър))

Един побелял и заядлив негър, който живееше наблизо, разправяше цял куп такива случки, много от които станали със самия него. Спомням си колко много пъти сме се спирали със съучениците ми и сме го карали да ни ги разказва. Старият дявол живееше в малка колиба насред парцел с картофи и царевица, които господарят му дал, когато го освободил. Идваше при нас с мотика в ръка и както бяхме накацали като лястовици по оградата в припадащия мрак на летните вечери, ни разказваше такива ужасни неща и така страшно въртеше бялото на очите си, че започвахме да се страхуваме дори от собствените си стъпки в тъмното на път за дома.

Бедният стар Помпей! Много години изминаха, откакто той умря и отиде да прави компания на призраците, за които толкова обичаше да разказва. Погребаха го в един ъгъл на собственото му място, а ралото скоро мина върху гроба му, изравни земята и никой вече не се сещаше за побелелия негър. Няколко години по-късно, вече младеж, съвсем случайно се разхождах из тия места и чух куп слухове за един череп, който палешникът на ралото току-що беше изровил. Разбира се, всички решиха, че е останал от човек, който е бил убит, и с него извадиха отново на бял свят някои от приказките за къщата с призраците, които се предаваха от поколение на поколение. Веднага се сетих, че това са останките на бедния Помпей, но си замълчах, защото съм твърде деликатен и не бих могъл да разваля удоволствието на другите, когато става дума за убийство или призрак. Все пак се погрижих костите на стария ми приятел да бъдат заровени отново, и то на място, където няма да се нарушава техният покой. Както бях седнал на тревата и гледах погребението, започнах дълъг разговор с един възрастен господин от околността. Джон Йоса Вандермур, мил човек, който обича клюките и цял живот беше слушал и разказвал какво се бе случвало в провинцията. Той си спомняше стария Помпей и историите му за къщата с призраците, но ме увери, че мога да науча от него нещо още по-необикновено и след като проявих голямо любопитство да го чуя, седна на тревата до мен и ми разказа следната история. Постарах се да я предам, доколкото е възможно, с неговите думи, но оттогава изминаха много години и аз остарях, а и паметта ми вече не я бива. Ето защо не съм сигурен, че езикът ми е същият, но винаги съм бил добросъвестен към фактите.

В годините, когато била създадена, провинцията Ню Йорк стенела под тиранията на английския губернатор лорд Корнбъри; в жестокостта си към холандските жители той стигнал дотам, че не позволявал на учителите и свещениците да преподават и проповядват на своя език без неговото специално разрешение. По това време в старото весело градче Манхатос живеела една мила, грижовна жена, на име госпожа Хейлихер. Тя била вдовица на холандски морски капитан, който умрял внезапно от треска вследствие на прекалена любов към яденето, тъкмо когато жителите се събрали в панически страх да укрепят града и да го предпазят от нашествието на един малък френски капер 4 4 Пиратски кораб. — Б.р. . Вдовицата наследила съвсем малко пари и останала с невръстен син, единствения, който останал жив от няколкото им деца. Добрата жена имала нужда от подкрепа, за да свързва двата края и да живее прилично. И тъй като мъжът й станал жертва на усърдието си да подпомага обществото, всички единодушно решили, че „трябва да се направи нещо за вдовицата“ и в очакване на това „нещо“ тя преживяла сравнително поносимо няколко години. Междувременно всички я съжалявали, говорели хубави неща за нея и това й помагало.

Вдовицата живеела в малка къща на малка улица, наречена Гардън стрийт 5 5 Градинска улица (англ.) — Б.р. , вероятно поради това, че някога там имало китна градина. Тъй като с всяка изминала година нуждите й се увеличавали, а обещанията „да се направи нещо за нея“ намалявали, тя трябвало да търси отчаяно изход от затрудненото си положение сама — да увеличи средствата си и да запази независимостта си, на която много държала.

Читать дальше