Уошингтън Ървинг: Легенда за Розата на Алхамбра (Или пажът и ловният сокол)

Докато цяла Андалусия била обзета от тази музикомания, съвсем различно настроение царяло в испанския кралски двор. Филип V, както е добре известно, бил мрачен ипохондрик и жертва на всякакви прищявки. Понякога със седмици не ставал от леглото и стенел от някакви въображаеми болки. Друг път настоявал да се откаже от престола за огромно неудоволствие на височайшата си съпруга, която имала подчертан вкус към дворцовото великолепие и блясъка на короната и направлявала скиптъра на слабоумния си повелител с твърда и опитна ръка.

Установено било, че нищо не изтръгвало краля така успешно от състоянието му на депресия, както музиката. Затова кралицата правела всичко възможно в двореца винаги да има под ръка най-добрите изпълнители и музиканти и певци, а прочутият италиански певец Фаринели била назначила за нещо като придворен лечител.

По времето, за което говорим обаче, в мозъка на този знаменит и мъдър Бурбон се била зародила приумица, която превъзхождала всичките му предишни капризи. След продължително въображаемо боледуване, което поставило на невероятно изпитание възможностите на Фаринели и целия придворен струнен оркестър, монархът решил, че е предал богу дух и се обявил за абсолютно мъртъв.

С това нямало да причини никому зло и дори щял да осигури известно удобство на кралицата и придворните, стига обаче да се задоволявал да живее в покоя, характерен за всеки мъртвец, но за най-голяма тяхна досада той настоявал да извършат с него всички погребални церемонии и накрая окончателно ги объркал, като започнал да проявява нетърпеливост и грубо ги ругаел, че го държат незаровен. Какво можели да направят? Да не изпълнят категоричните заповеди на краля било чудовищно престъпление в очите на раболепните придворни от този известен с педантизма си двор, но да ги изпълнят и да го погребат жив би било чиста проба цареубийство!

И точно когато тази страхотна дилема ги занимавала, до ушите им достигнал слухът за малката трубадурка, която подлудявала цяла Андалусия. Кралицата разпратила заповеди да я намерят и с най-голяма бързина да я доведат в Свети Илдефонсо, където се намирал дворът по това време.

След няколко дни, когато кралицата, заобиколена от придворните си дами, се разхождала из тези величествени градини, чиито алеи, тераси и фонтани явно имали за цел да засенчат блясъка на Версай, прочутата изпълнителка й била представена. Царствената Елизабета с удивление погледнала младото и непретенциозно на вид създание, което било подлудило света. Девойката била облечена в живописна андалуска носия, държала сребърната си лютня в ръка и скромно свеждала поглед, но нейната свежа и неподправена красота не оставяла съмнение, че това е Розата на Алхамбра.

Както обикновено, придружавала я вечно бдящата Фредегонда, която подробно разказвала на интересуващата се кралица всички подробности, свързани с произхода й. Ако властната Елизабета била заинтригувана от външния вид на Хасинта, тя останала още по-доволна, когато научила, че момичето произхожда от знатен, макар и обеднял род и баща му смело се е сражавал и бил убит в служба на краля.

— Ако твоите способности са толкова големи, колкото е голяма славата им — казала тя, — и успееш да прогониш злия дух, обладал твоя повелител, отсега нататък аз ще се грижа за съдбата ти и ще те обсипя с почести и богатства.

И нетърпелива да подложи на изпитание дарбата й веднага я повела към покоите на мрачния монарх.

Свела поглед, Хасинта преминала през кордон от стражи и тълпи от придворни. Най-после стигнали до една голяма стая, цялата потънала в черно. Прозорците били затворени, за да не прониква дневна светлина, а няколко жълти восъчни свещи в сребърни подставки разпръсквали мъртвешка светлина и неясно очертавали фигурите на неми слуги в траурни дрехи и придворни, които се придвижвали с безшумни стъпки и опечалени физиономии. Върху погребалното ложе, или по-скоро ковчег, с ръце, кръстосани на гърдите, и едва подаващ се от савана нос, се бил излегнал готовият за заравяне монарх.

Кралицата влязла в стаята и посочвайки на Хасинта някакво ниско столче в един сумрачен ъгъл, й дала знак да започва. Отначало девойката докоснала лютнята си с несигурни пръсти, но не след дълго увереността и въодушевлението й нараснали и тя изтръгнала от нея такива леки и въздушни звуци, че на всички присъствуващи музиката се сторила неземна. Колкото до монарха, той вече бил сигурен, че се е пренесъл в света на духовете и решил, че това е някаква ангелска мелодия или небесна музика. Постепенно темата се сменила и девойката запяла, акомпанирайки си с инструмента. Изпълнила една от легендарните балади, разказващи за древната слава на Алхамбра и подвизите на маврите. Тя изляла цялата си душа в тази/балада, защото със спомените за Алхамбра била свързана и историята на нейната любов. Жизнерадостните звуци отекнали в погребалната стая. Проникнали и в скръбното сърце на монарха. Той повдигнал глава и се огледал; после седнал в ложето си и очите му заблестели. Накрая скочил на земята и извикал да му донесат щита и меча.