Уошингтън Ървинг - Легенда за Розата на Алхамбра (Или пажът и ловният сокол)

Всъщност скромността и невинността на наивната девойка се оказали по-надеждни пазачи от резетата и ключалките, предписани от бдителната й леля. Но кога ли женската гръд е била преграда срещу първите шепоти на любовта? Малкото девойче с цялата си наивност инстинктивно разбрало всичко, което запъващият се паж не успял да й каже, и се почувствувало поласкано, че за пръв път вижда влюбен мъж в краката си. И то какъв мъж!

Свенливостта на пажа, макар и истинска, била краткотрайна и той вече възвръщал обичайните си лекота и самоувереност, когато в далечината се разнесъл писклив глас.

— Леля се връща от литургия! — извикала ужасената девойка. — Умолявам ви, señor, вървете си.

— Не и преди да ми дариш за спомен тази роза от косите си.

Тя трескаво измъкнала розата от гарвановите си къдрици.

— Вземете я — извикала тя възбудена и изчервена, — но, моля ви, вървете си.

Пажът поел розата и в същото време обсипал с целувки прекрасната ръка, която му я подала. После забол цветето на баретата си, поставил сокола на юмрука си и изскочил през градината, отнасяйки със себе си сърцето на нежната Хасинта.

Когато бдителната леля пристигнала в кулата, веднага забелязала смущението на племенницата си и бъркотията в преддверието, но обяснението, което получила, я задоволило: някакъв ловен сокол влетял в преддверието, докато преследвал жертвата си.

— Господ да ни пази! Виж ти, сокол да влети в кулата! Та това е нечувано нахалство! Ха, че дори птичката в клетката си вече не е в безопасност!

Бдителната Фредегонда била една от най-осторожните стари моми. Тя изпитвала ужас и недоверие към така наречения от нея „противоположен пол“, които по време на дългия й целомъдрен живот постепенно се засилвали. Не че почтената дама била страдала някога от мъжко лукавство — самата тя по природа била подсигурена с надеждна защита и не допускала никакви нарушения в своите владения, но дами, които имат най-малка причина да се боят за себе си, проявяват най-голяма готовност да пазят по-съблазнителните си себеподобни.

Племенницата й била дъщеря на офицер, убит във войната. Получила образованието си в манастир и неотдавна се била преместила от светото си убежище под прекия надзор на своята леля, под чиито задушаващи грижи креела в сянка като роза, която се опитва да разцъфти под клоните на някоя дива шипка. Между другото, това сравнение не е съвсем случайно, защото, честно казано, нейната свежа напъпила красота дори и в това усамотение привлякла чуждите погледи и с поетичната нагласа, присъща на Андалусия, селяните от околността я били нарекли Розата на Алхамбра.

Докато кралският двор бил в Гранада, осторожната леля не сваляла зорките си очи от съблазнителната си племенница и се ласкаела от мисълта, че бдителността й е възнаградена. Вярно е, че почтената дама от време на време била смущавана от звън на китари и любовни напеви, които долитали от огрените от лунна светлина горички под кулата, но тя призовавала племенницата си да запушва ушите си за тези леконравни песни. Уверявала я, че това е една от уловките на „противоположния пол“, с помощта на която мъжете често подлъгват невинните девойки, за да ги провалят. Уви! Нима за една простодушна девойка сухата лекция може да има някакъв успех пред лунната серенада?

Най-после крал Филип прекратил временния си престой в Гранада и внезапно заминал с цялата си свита. Бдителната Фредегонда наблюдавала как кралската процесия излязла през Портата на справедливостта и се заспускала по широката улица, която водела към града. Когато и последното знаме се изгубило от погледа й, тя се прибрала в кулата си щастлива, че е настъпил краят на всичките й тревоги. Какво било удивлението й обаче, когато видяла един прекрасен арабски жребец да рие земята пред вратата на малката й градинка. И за свой най-голям ужас, надничайки през розовите храсти, съзряла, че в краката на племенницата й е коленичил младеж, облечен с пъстри везани дрехи. При шума от стъпките й той нежно се сбогувал, леко прескочил оградата от мирта и тръстика, метнал се върху коня си и след миг изчезнал от погледа й.

Мъката на красивата Хасинта била толкова силна, че тя изобщо не се замислила за лелиния си гняв. Хвърлила се на гърдите й и горко заридала.

— Ay de mi! 2 2 Горко ми! — Б.пр. — извикала тя. — Замина си! Замина си! Замина си! И аз никога вече няма да го видя!

— Заминал? Кой е заминал? Кой беше този младеж, когото видях в краката ти?