Уошингтън Ървинг: Легенда за Розата на Алхамбра (Или пажът и ловният сокол)

— Един от пажовете на кралицата, лельо, който дойде да се сбогуваме.

— Паж на кралицата ли, дете?! — слабо като ехо повторила зорката Фредегонда. — И кога успя да се запознаеш с този паж на кралицата?

— Онази сутрин, когато ловният сокол беше влетял в кухнята. Това беше соколът на кралицата и той дойде да го търси.

— Ах ти, глупаво, глупаво момиче! Знай, че няма по-опасни соколи от тези млади натруфени пажове и че те нападат точно такива наивни птички като теб.

Отначало лелята била дълбоко възмутена, като научила, че въпреки бдителността, с която толкова се гордеела, младите влюбени нежно са общували под самия й нос. Когато обаче се убедила, че простодушната й племенница, макар и незащитена от резета и ключалки и изложена на всички машинации на „противоположния пол“, е излязла неопетнена от това изпитание на страстта, успокоила се с мисълта, че това е станало благодарение на строгите и целомъдрени максими, с които я била натъпкала до гуша.

Докато лелята лекувала наранената си гордост с това миро, племенницата дълбоко милеела за многобройните клетви за вярност на своя паж. Но какво е любовта на неспокойно скитащия мъж? Необуздан поток, който се забавлява по малко с всяко цвете, поникнало върху бреговете му, а после отминава и оставя всички облени в сълзи.

Изминали дни, седмици, месеци, а за пажа нищо повече не се чуло. Наровете узрели, лозите дарили хората със своя плод, есенните дъждове и порои се спуснали от планините, Сиера Невада се покрила със снежно наметало и зимни ветрове завили из залите на Алхамбра. А той все не идвал. Зимата отминала. Жизнерадостната пролет отново изпълнила простора с песни, цветове и благоуханен полъх; снеговете се стопили по планините; само непристъпните върхове на Невада блестели в летния зной. А за безгрижния паж все още нищо не се чувало.

Междувременно клетата малка Хасинта станала бледа и замислена. Предишните й занимания и забавления били изоставени; копринените й конци стояли объркани; китарата — недокосната; цветята — занемарени. Песните на малката й птичка оставали нечути, а очите й, някога така блестящи, сега били замъглени от скришен плач. Ако може да съществува усамотено място, което да подхранва страстите на страдаща от любов девойка, то това място е Алхамбра, където като че ли всичко било направено така, че да възбужда нежни и романтични помисли. Това е самият рай за влюбените. И колко тежко е да бъдеш сам в този рай — и не само сам, а изоставен!

— Уви, глупаво дете! — казала уравновесената и безупречна Фредегонда, когато заварвала племенницата си в някое от мрачните й настроения. — Нима не те предупреждавах да внимаваш с тези несериозни измамници мъжете? И освен това какво можеш да очакваш ти от някой роден в надменно и амбициозно семейство — ти, сирачето, потомка на обеднял и западнал род? Бъди сигурна, че дори и младежът да ти е верен, баща му, които е един от най-гордите благородници в двора, ще забрани съюза му с девойка, скромна и бедна като теб. Затова събери кураж и избий тези глупави мисли от главата си.

Думите на безгрешната Фредегонда само увеличавали мъката на племенницата й и тя започнала да търси самотата. Късно една лятна нощ, след като леля й се била оттеглила да почива, девойката останала сама в преддверието на кулата и седнала до алабастровия фонтан. ’Тук неверният паж за пръв път бил коленичил и целунал ръката й; тук толкова пъти й се бил клел във вечна вярност. Сърчицето на клетото девойче било преизпълнено с тъжни и нежни спомени, сълзите й потекли бавно, една по една закапали във фонтана. Постепенно огледалната повърхност се раздвижила и бълбук-бълбук-бълбук — вълнувала се и се плискала, докато изведнъж оттам бавно се появила женска фигура, облечена в богата мавърска премяна.

Хасинта така се изплашила, че побягнала от преддверието и не посмяла да се върне. На следващата сутрин разказала на леля си за видяното, но почтената дама решила, че това е някаква фантазия на разтревожения й мозък, или пък предположила, че е заспала до фонтана и е видяла това насън.

— Сигурно си си мислила за историята на трите мавърски принцеси, които някога са живели в кулата, и после си я сънувала.

— Каква история, лельо? Аз не знам нищо за нея.

— Не може да не си чувала за трите принцеси Зайда, Зорайда и Зорахайда, затворени тук от краля, техния баща, които решили да избягат с трима християнски благородници. Първите две успели да избягат, но третата се разколебала и, както говорят хората, умряла в тази кула.