Йоан Екзарх - Шестоднев

Какво да кажа, какво ли да премълча? Сред богатите съкровища на това творение има едно неописуемо изобилие от най-прекрасното, но е непоносима празнотата на пропуснатото.

„Земята да произведе злак трева“. И заедно с ядивното порасна и отровното, с пшеницата и бучинишът, с другите ядивни (растения) — и кукурякът, акониконът, мандрагората и макът. И какво прочее? Ще пренебрегнем ли това, което е създадено за наша полза, и ще престанем ли да славим и хвалим бога, а ще корим и осъждаме твореца заради тези неща, които ни погубват живота? А не помисли ли, че не всичко е създадено за нашия стомах? Нашата храна се различава от всичко и се знае от всички; всичко съществуващо има свой смисъл в творението. Или ако за тебе е вредна кръвта на юнеца, в такъв случай това животно не би трябвало да съществува или трябваше да бъде без кръв този, чиято кръв е необходима в нашия живот? Ти нали имаш достатъчно ум, за да се пазиш от всичко вредно. Нали овцете и козите знаят да отбягват тревата, която е вредна за тях, като я разпознават само с едно сетиво. А ти, комуто е даден и ум, и необходимото лечебно умение, а и опитът на твоите предшественици ти е даден, за да разбираш, то за тебе ли, кажи ми, ще бъде трудно да отбягваш вредното? Нищо от това, което съществува, не е създадено напразно — то или е предназначено за храна на животните, или е оставено за лечение, или за помощ при някоя болест за нас самите. Скворците кълват буч и ниша, но поради телесното си устройство те успяват да избягнат вредата от отровата, защото имат тънки канали, които водят към сърцето и изхвърлят погълнатото, за да не бъдат погубени от неговата студенина.

Кукурякът е храна на пъдпъдъците и тяхното устройство е такова, че не може да им навреди. Тези неща са полезни понякога и за нас. Лекарите ни приспиват с мандрагората, с опия успокояват и смекчават силните болки, други с бучиниша усмиряват и премахват лошите страсти и желания, а с кукуряка се отстраняват продължителни болести. Ехо защо това, за което смяташ, че творецът трябва да бъде упрекван, то най-вече е за негова прослава.

„Земята да произведе злак трева, която да дава семе по рода си“. Защо каза земята да носи семена по рода? Нима (понякога), когато сеем пшеницата здрава, не я жънем като чернило (главня). Но това не с вследствие преминаването й в друг вид, а от някаква болест или недъг по семето, защото то не се превръща в друго семе, а почернява при поникването и затова придобива друг външен вид и вкус. Някои смятат също, че когато се засее в добра земя и има проливни дъждове, то отново ще се превърне в здраво зърно. Така че не можеш да откриеш и сред растенията нещо, което не е възникнало по заповед на Твореца.

(…) „И плодното дърво, каза, което дава плод, и семето му в него по род и подобие“. След тези думи всички хълмове се покриха с растителност, всички дървета се устремиха нагоре и се извисиха нависоко — елите и смърчовете, и боровете, и кипарисите, и тисите, черните и обикновените тополи, и всяко дърво се зеленееше, обрасло с листа; розата и миртата, и лавърът, които до този момент не съществуваха, тутакси се появиха от земята и получиха своето битие. Всяко от тях имаше свои отличителни качества и се различаваше от другите, разпознавано по неговите характерни белези. Цветът на розата тогава беше без тръни и едва по-късно към красотата на цвета бяха прибавени и тръните — да помним греха, заради който земята бе осъдена да носи тръни и бодили.

Заповядано бе на плодното да създава на земята плод и семето му да бъде в него. Сред дърветата се срещат много, които нямат нито семе, нито плод. Какво да кажа за това? Нали това, което е най-почитано според природата си, то бива споменато най-напред? Но ако разгледаш добре, ще ти стане ясно, че има или семе, или вместо това някаква сила, която се равнява на семето. За черните тополи, върбите, брястовете, тополите и някои други от същия вид се смята, че всяко от тях има семе. Това зрънце, което се намира под листата, съдържа семенната сила. Онова, което засаждат от клонка и тя му служи за корен, съдържа в този корен семенната си сила. Затова градинарите ги отглеждат чрез откъсване.

Най-ценни са, както казахме, плодните дървета, които поддържат нашия живот, хранейки човешкия род с изобилието си. Лозите, от които се ражда виното, веселят сърцата на хората; маслината, която дава плод, с маслото си може да успокоява лицето. Колко много се събра сега, произведено от природата: коренът на лозата, големите пръчки, израсли около чукана и извисили се високо над земята, летораслите, филизите, мустачките, ягоридите, гроздовете. Дори само лозата е достатъчна — ако я разгледаш добре, тя ще извика в теб представата за естеството. Ще си припомниш образа на господ, когато сравнява себе си с думите: „Аз съм лоза“, а своя отец нарича градинар, а всеки един от нас, насадените в църквата чрез вярата си, нарече лозови пръчки, като ни уговори да принасяме много плод, за да не ни предаде на огъня, откривайки, че сме непотребни. Непрестанно и навсякъде сравнява човешката душа с лозата — за това говори и в Евангелието, и в пророците — който иска да прочете, като потърси, ще намери.