След десетина крачки излезе на лъкатушеща пътека. Забърза по нея и сенките го погълнаха. Само една-две минути оставаха до заник-слънце и забавянето с Мостоваците можеше да се окаже фатално, ако не стигнеше навреме за срещата.
— В края на краищата боговете не са известни с особено милостив нрав — прошепна си той.
Монетите тежаха. Сърцето му тупаше силно в гърдите. Не беше навикнал на такова усилие. Беше човек на изкуството все пак. Без голям късмет напоследък, вярно, изтощен от двата тумора между краката, несъмнено, но талантът и въображението му, ако не друго, се бяха изострили въпреки цялата скръб и болката, които го мъчеха. „Избрал съм те точно заради тези слабости, Мунуг. Е, и заради дарбите ти, разбира се. О, да, ужасно ми трябват твоите дарби…“
Една божия благословия можеше да махне тези тумори. А ако не, то триста консула все щяха да му стигнат да плати лечението при денълски лечител в Даруджистан. Какво пък, не беше много разумно човек да разчита на един бог, че ще си плати за услугите. Разказът му пред Мостоваците за пазара в Пейл си беше съвсем верен — струваше си човек да предвижда нещата, да си има и други планове, ако едни се провалят — и макар ваянето и резбата да бяха по-слабите му дарби, не беше толкова скромен, та да отрича качеството на работата си. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с рисуването. „Нищо, нищичко.“
Крачеше по пътеката, без да обръща внимание на свръхестествената мъгла, която го загърна. След малко мина през портата на лабиринта, стръмнините и урвите на Източен Тахлин изчезнаха, а мъглата се разнесе и разкри пред очите му гола камениста равнина под болезнено сиво небе. По-навътре в равнината се издигаше самотна кожена шатра, а над нея се виеше дим, като морскосиня омара. Мунуг забърза натам.
Задъхан спря пред входа и драсна боязливо с пръсти по коженото покривало.
Отвътре се чу хрипливо кашляне и дрезгав глас каза:
— Влез, смъртни.
Мунуг се провря през ниския прорез. В първия миг гъстият лютив дим защипа очите, ноздрите и гърлото му, ала след първия дъх хладна изтръпналост обхвана дробовете му. Свел ниско глава и извърнал очи настрани, Мунуг спря до входа и зачака.
— Закъсня. — Гласът хриптеше на всяка сричка.
— На пътя имаше войници, господарю…
— Откриха ли я?
Художникът се усмихна, свел очи към чергата на пода на шатрата.
— Не. Претърсиха ми торбата, както си знаех, но не и мен.
Богът се закашля отново и Мунуг чу стърженето на мангала, издърпан по пода. Върху жаравата заподскачаха семена и димът се сгъсти.
— Покажи ми я.
Художникът бръкна в гънките на грубата си вълнена риза и извади нещо, увито в плат — беше колкото книга. Разгъна го и се видя колода дървени карти. Все така без да смее да вдигне глава, Мунуг избута картите към бога и те се пръснаха по пода.
Чу как той затаи дъх, а след това — тихо шумолене. Когато богът заговори отново, гласът вече бе по-близък.
— Дефекти?
— Да, господарю. По един на всяка карта, както заповядахте.
— Великолепно! Смъртни, дарбата ти е ненадмината. Тези образи наистина са пълни с болка и несъвършенство. Окаяни, измъчени и скръбни. Терзаят окото и карат сърцето да кърви. И не само това — виждам хронична самота в тези лица, дето си изрисувал в сцените. — В тона му се долови суха насмешка. — Изрисувал си в тях собствената си душа, смъртни.
— Не съм познал в живота си много щастие, госпо…
Богът изсъска.
— И не бива да го очакваш. Не и в този живот, не и в още хиляда, които си обречен да изтърпиш, докато получиш спасение — стига да си страдал достатъчно, за да го заслужиш!
— Моля страданията ми никога да не свършват, господарю — изломоти Мунуг.
— Лъжа. Мечтаеш за сладък живот в охолство. Понесъл си това злато, с което вярваш, че ще го постигнеш, и искаш да продадеш таланта си, за да се сдобиеш с още — не го отричай, смъртни. Душицата ти знам — виждам алчността и копнежите й в тези образи. Не бой се, тези чувства ме разсмиват, защото тъкмо те са верният път към отчаянието.
— Да, господарю.
— А сега, Мунуг от Даруджистан, да се разплатим…
Старецът изкрещя, щом двата тумора между бедрата му пламнаха нажежени. Сгърчи се от непоносимата болка, рухна на мръсните черги и се сви на кълбо.
Богът се изсмя и ужасният му глас се накъса от дългия пристъп на късащата дробовете кашлица.
Болката, след малко осъзна Мунуг, започна да угасва.
— Ти си изцерен, смъртни. Дадоха ти се още годинки окаян живот. Уви, съвършенството за мен е нетърпимо, така трябва да бъде и за обичните ми чеда.
Читать дальше