Стивън Ериксън - Дом на вериги

— Можеш ли да видиш къде е?

— Мисля, че да.

Течението вече ги теглеше по-бързо. Карса продължи:

— В бреговата линия има вдлъбнатина. И много дървета и трупи са се набутали там, където трябва да има стена — не чуваш ли бученето?

— Да, вече го чувам. — Гласът на дару бе напрегнат. Той се изправи и вдигна ръка над очите си. — Виждам го. Карса, по-добре да…

— Да, по-добре да го избегнем. — Теблорът отново хвана греблата и загреба надалеч от плаващия „бряг“. Водата около тях се завихри.

— Карса! — извика Торвалд. — Има хора — близо до протока! Виждам останки от лодка!

Пробивът в масивната стена бе вляво от Карса, който се мъчеше да извлече лодката през течението. Погледна натам, където му сочеше Торвалд, и изръмжа:

— Търговецът на роби и хората му.

— Махат ни.

Карса спря да гребе с лявото весло.

— Не можем да надвием това течение. — Лодката се завъртя. — Все по-силно става.

— Мисля, че точно това е сполетяло лодката на Силгар. Успели са да я спрат при устието и междувременно са я разбили. Трябва да избегнем това, Карса. Ако можем.

— Тогава си отваряй очите за плаващи дървета — отвърна теблорът и насочи лодката към „брега“. — Въоръжени ли са равнинците?

— Не, доколкото виждам. Изглежда са, хм, много закъсали. Стъпили са на едно островче от дървени трупи. Силгар, Дамиск и още един… Боруг, мисля. Богове, изпосталели са от глад, Карса.

— Вземи харпун — изръмжа теблорът. — Гладът може да ги тласне към нещо отчаяно.

— Още малко до брега, Карса. Почти стигнахме.

Корпусът под тях изскърца и се разтърси, щом течението ги повлече покрай ръба. Торвалд скочи върху дърветата с въжето в едната ръка и харпуна — в другата. Карса се обърна и видя тримата натийци, боязливо присвити. Не само не направиха опит да помогнат, а дори отстъпиха колкото можеше на островчето от плавеи. Грохотът на изливащата се през пробива вода все още беше далечен, но по-близо се носеше опасно пращене и пукане — наносът от дървени отломки се разпадаше.

Торвалд върза лодката и Карса стъпи на брега, с кръвния меч в ръка, и изгледа свирепо Силгар.

Търговецът на роби се дръпна още половин крачка назад.

До тримата измършавели мъже лежаха останките на четвърти, с оглозгани кости.

— Теблор! — заговори умолително Силгар. — Трябва да ме изслушаш!

Карса бавно пристъпи към него.

— Мога да спася всички ни!

Торвалд го стисна за ръката.

— Изчакай, приятел. Да го изслушаме тоя кучи син.

— Готов е да каже всичко — изръмжа Карса.

— Все пак…

— Изслушай ме, Карса Орлонг! — викна Дамиск. — Този остров се разпада — всички трябва да се качим на лодката ви. Силгар е маг — може да отвори портал. Но не и ако се дави. Разбираш ли? Може да ни измъкне от този свят!

— Карса… — Дърветата под краката на Торвалд се разместиха, той залитна и стисна още по-здраво ръката на Карса.

Карса го изгледа.

— Вярваш ли на Силгар?

— Разбира се, че не. Но нямаме избор — не вярвам да оцелеем, ако се пуснем с лодката по течението. Та ние дори не знаем колко висока е тази стена — пропадането от другата страна може да е безкрайно. Карса, ние сме въоръжени, а те — не. Освен това са твърде слаби, за да ни създадат главоболия, виждаш го, нали?

Наносът точно зад Силгар се откъсна и той изпищя от ужас.

Карса се навъси и прибра меча в ножницата.

— Отвързвай лодката, Торвалд. — Махна с ръка на тримата. — Хайде. Но запомни, държачо на роби. Най-малкият знак за измама и ще ви попилея кокалите.

Дамиск, Силгар и Боруг запристъпваха колебливо напред.

Струпаните дървета зад тях се откъснаха и течението бавно ги повлече. Пробивът явно се уширяваше под натиска на цяло море.

Силгар се качи в лодката и се сви при носа.

— Ще отворя портал — изхриптя той. — Но мога да го направя само веднъж.

— Защо не си го направил досега? — Торвалд отвърза въжето и скочи в лодката.

— Път нямаше досега — през морето. Но тук, сега… някой е отворил порта. Близо. Тъканта е… отслабнала. Нямам толкова мощ да го направя сам. Но мога да го проследя.

Лодката се отдели от разпадащия се остров, завъртя се и се понесе бясно по течението. Карса загреба с все сила, за да извърти носа.

— Да проследиш? — повтори Торвалд. — Накъде?

Силгар само поклати глава.

Карса заряза греблата, премести се при кърмата и стисна кормилото с две ръце.

Понесоха се през тътнещото кипнало море към пробива. Там, където стената беше поддала, чак до небесата се издигаше ръждивочервен облак. Отвъд него като че ли не съществуваше нищо.