Стивън Ериксън - Дом на вериги

„Тъмница. И живот в слепота.“ Погледът на Карса се върна на дребния дару, който увиваше глава след глава. „А кой смъкна парцала от моите очи? Кой пробуди Карса Орлонг, сина на Сънъг? Уругал?“ Не, не Уругал. Знаеше го със сигурност, защото онзи неземен гняв, който бе усетил в корабната кабина, онзи леден дъх, който го бе пронизал — това беше от неговия бог. Яростна злоба — спрямо която Карса се беше оказал странно… безразличен.

Седемте лика в Скалата никога не говореха за свобода. Теблор бяха техните слуги. Техните роби.

— Зле изглеждаш, Карса — промърмори Торвалд. — Извинявай за последните ми думи…

— Няма защо да се извиняваш, Торвалд Ном. — Карса се надигна. — Трябва да се върнем на…

Спряха го първите капки дъжд. След малко палубата закипя. Млечносив, слузест дъжд.

— Уф! — изпъшка Торвалд. — Ако това е слюнката на някой бог, определено е гадна.

Водата вонеше на гнило.

Даруджистанецът изруга и припряно започна да събира вързопите с храна и меховете с вода, за да ги смъкне в лодката. Карса обходи за последен път палубите и огледа оръжията и бронята, които беше свалил от сивокожите трупове. Намери рафта за харпуни и прибра останалите шест.

Дъждът се усили — вдигаше сиви непроницаеми стени от всички страни на кораба. Нагазили в трупащата се слуз, Карса и Торвалд натовариха набързо лодката и потеглиха. След няколко минути корабът се изгуби от погледите им. Дъждът позатихна. Още пет замаха с веслата и съвсем излязоха от него — озоваха се отново сред затихналото море, под ясно небе. Странният бряг вече се виждаше напред и бавно се приближаваше.

На командния мостик на огромния кораб, няколко мига след като плоскодънната лодка с двамата си пътници се шмугна зад пелената на калния дъжд, от слузта се надигнаха седем смътни, почти безтелесни фигури. С потрошени кости, със зейнали рани, от които не кървеше нищо, фигурите се заизвиваха в сумрака, неуверени, че ще успеят да се вкопчат в реалността, в която бяха нахлули.

Една от тях ядно изсъска:

— Всеки път, щом се опитаме да стегнем възела…

— Той го срязва — довърши друга с горчивина.

Трета заситни по палубата, спря и изрита небрежно един захвърлен меч.

— Провалът е заради Тайст Едур — изхриптя тя. — Ако ще се налага наказание, то трябва да е в отговор на тяхната наглост.

— Не ние ще го налагаме — сряза я първата. — Не ние дърпаме конците в този план…

— Нито Тайст Едур!

— Все едно, всеки си има своя задача. Карса Орлонг все още е жив и трябва да е единствената ни грижа…

— Започва да познава съмнението.

— Все едно. Пътят му продължава. Нам се пада сега, с малкото сила, която можем да разпрострем, да го насочим по пътя.

— Дотук успехът ни беше нищожен!

— Лъжа. Разбитият лабиринт се пробужда отново. Разбитото сърце на Първата империя започва да кърви — не повече от тънка струйка засега, ала скоро ще се превърне в потоп. Трябва само да насочим избрания ни воин по вярното течение…

— А дали ще е по силите ни, щом са толкова ограничени?

— Ще разберем. Подгответе се. Бе’рок, пръсни шепата отатаралска прах в каютата — лабиринтът на магьосника Тайст Едур си стои отворен, а точно тук бързо ще се превърне в рана… в разширяваща се рана. Още не е дошло времето за такива разкрития.

Говорещият изведнъж надигна глава и сякаш задуши във въздуха. След миг заяви:

— Трябва да побързаме. Преследват ни.

Другите се извърнаха към него и той кимна в отговор на безмълвния им въпрос.

— Да. Родственици са по дирите ни.

Покрай масивната каменна стена се бяха струпали отломки от цял един континент. Сред наносите се мяркаха изтръгнати от корени дървета, грубо одялани дънери, дъски и летви, части от фургони и коли. Пространството между тях бе запълнено със сплъстена трева и гнили листа, като просторна равнина, която се гънеше, надигаше се и се спускаше над вълните. Стената едва се виждаше на места, толкова висок бе наносът.

Торвалд Ном стоеше на носа, Карса гребеше.

— Не знам как ще се доберем до тази стена. Май ще е по-добре да прибереш веслата, приятел, иначе ще се заклещим в тази бъркотия — а и морски вълци са мяркат наоколо.

Карса забави лодката. Корпусът леко се хлъзгаше покрай безбрежния килим от плавей. След няколко мига стана ясно, че течение има и че ги тегли по ръба.

— Хм. Първото за това море — измърмори Торвалд. — Мислиш ли, че е някакъв прилив?

— Не — отвърна Карса, след като погледът му проследи странната „брегова ивица“. — Пробив в стената е.