Стивън Ериксън - Дом на вериги

— За гребците не се налага да се безпокоиш.

— Роби ли са? Ще ги освободим.

— Роби ли? — Торвалд сви рамене. — Не мисля. Нямат вериги, Карса. Забележи, че нямат и глави. Както вече казах, не мисля, че трябва да се безпокоим. — Приближи се до масата, за да огледа картите. — Хм. Нещо ми подсказва, че нещастните кучи синове, които току-що изби, са се изгубили също като нас…

— Били са победителите в морската битка.

— То пък голямата полза.

Карса изтръска кръвта от меча си и си пое дъх.

— Не прегъвам коляно пред никого.

— Аз щях да го прегъна два-три пъти, това сигурно щеше да ги задоволи. Сега обаче сме в толкова неведение къде сме, колкото и преди да го видим тоя кораб. А и двамата не можем да се оправим с толкова голям съд.

— Щяха да направят с нас същото като с гребците — заяви Карса.

— Вероятно. — Погледът на Ном се спря на един от труповете в краката им — и той бавно се наведе над него. — Варвари ще да са тия… ъъъ, по мерките на дару де. Тюленска кожа… явно са мореплаватели… и нанизи с нокти, зъби и раковини. Онзи в капитанския стол маг ли беше?

— Да. Не ги разбирам такива воини. Защо не използват мечове или копия? Магията им е жалка, но изглеждат толкова сигурни в нея. И виж му изражението…

— Изненадан. Мда. — Торвалд го погледна през рамо. — Самоуверени са, защото обикновено действа. Повечето нападатели не оцеляват, като ги удари магия. Разкъсва ги.

Карса закрачи към вратата. След миг Торвалд го последва.

Върнаха се на задната палуба. Карса започна да смъква дрехи и оръжия от въргалящите се трупове, да реже уши и езици, преди да хвърли голите тела през борда.

Даруджистанецът го погледа мълчаливо, после пристъпи до купчината отрязани глави.

— Следят всичко, което правиш. Непоносимо е. — Смъкна кожената обвивка от вързопа в краката си, загърна я около най-близката отсечена глава и я затегна здраво. — Тъмнината ще им приляга по-добре, предвид всички неща, които…

Карса се намръщи.

— Защо го казваш това, Торвалд Ном? Ти самият какво би предпочел — да виждаш нещата около себе си, или тъмница?

— Тези тук са Тайст Андий. Само няколко не са. А тези няколко твърде много приличат на мен.

— Кои са тези Тайст Андий?

— Просто народ. Има от тях в освободителната армия на Каладън Бруд, на Дженабакъз. Древен народ, разправят. Все едно, поклонници са на Тъмнината.

Изведнъж изтощен, Карса седна на стъпалата на мостика.

— Тъмнината. Там, където човек остава сляп. Странен избор за преклонение.

— Може би най-реалистичният от всички — отвърна дару, докато увиваше поредната отсечена глава. — Колко от нас се кланят пред някой бог в отчаяната си надежда, че ще можем някак да предопределим съдбата си? Молитвата ни пред този познат лик изтласква ужаса от неизвестното — неизвестното, каквото е бъдещето. Кой знае, може би тези Тайст Андий са единствените сред всички нас, които виждат истината — истината, която е забвение. — Извърнал очи, вдигна поредната чернокожа дългокоса глава. — Добре, че тези окаяни души нямат гърла, за да мълвят, иначе двамата с теб щяхме да се замесим в много гаден спор.

— Съмняваш се в собствените си думи значи.

— Винаги, Карса. На по-земно ниво думите са като боговете — средство, с което да се пазиш по-далече от ужаса. Сигурно ще ме гонят кошмари за това, докато грохналото ми от старост сърце най-сетне не се пръсне. Безкраен низ от глави, взиращи се в теб с очи, знаещи твърде много, така че ги увиваш в тюленска кожа. И тъкмо увиеш една — хоп! Появи се друга.

— Думите ти са пълна глупост.

— Така ли? А ти колко души си предал на мрака, Карса?

Теблорът присви очи.

— Не мисля, че са намерили мрак.

След миг извърна глава, поразен от онова, което изведнъж бе осъзнал. Допреди година щеше да убие всеки, който му кажеше това, което му беше казал Торвалд. Стига да схванеше намерението да го уязвят — нещо само по себе си невъзможно. Допреди година думите бяха без жила, тромави и побрани в един прост, макар и малко загадъчен свят. Но тази слабост бе на самия Карса — не беше присъща за Теблор: та нали Байрот Гилд го беше жилил с толкова остри думи, постоянен извор на присмех за умния воин, макар че Карса може би ги притъпяваше с това, че не осъзнаваше намерението им.

Безкрайните думи на Торвалд Ном — не, не само това — всичко, което бе изпитал Карса, откакто бе напуснал селото си, беше послужило като урок за това колко сложен е светът. Лукавството се бе оказало отровна змия, хлъзгаща се невидима в живота му. Зъбите й много пъти се бяха забили дълбоко, ала той ни веднъж не беше разбрал произхода им; ни веднъж не бе осъзнал източника на болката. Самата отрова се бе просмукала дълбоко в него и единственото, с което отвръщаше — когато отвръщаше, — беше жестокостта, често пъти безцелна, изригваща във всички посоки.