Джордж Ефинджър - Сам

„Ако един от тези коефициенти е равен на нула, помисли той, тогава цялото произведение е равно на нула. Кой от коефициентите е равен на нула?“

Тридесетата година беше започнала, а той все още летеше напред. Краят на живота на Джилет се намираше там — някъде в черното безмълвие. Земята се бе превърнала в бледен спомен, по-малко реален от сънищата през изминалата нощ. Бени се беше състарил и скоро щеше да умре, както стана с Джесика, а той щеше да остане съвсем сам. Лесли не обичаше да мисли за това, но печалната мисъл отново и отново се вмъкваше в съзнанието му.

Но още една мисъл също го посещаваше така често. Знаеше, че идеята е глупава, беше и се надсмивал преди трийсет години. Научното образование изискваше от него да изследва хипотезите в хладната равна светлина на здравия смисъл, но тази нова концепция не издържаше подобно нещо.

Беше започнал да мисли, че е възможно Земята да е самотна във вселената. Единствената сред милиарди планети, благословена на живот.

— Налага се отново да се признае, че аз не съм изследвал значителна част от всички планети в галактиката — изрече Джилет, сякаш защищаваше чувствата си пред Джесика. — Но щях да бъда глупак, ако игнорирах трийсет годишния си опит. Да допуснем, че казвам: Земята е единствената планета, на която е възникнал живот. Но това не е научно и математическо утвърждение. Статистиката изисква да съществуват и други планети, с каквото и да е форма на живот. Какво може да надделее над такъв биологически императив? — изчака той Бени да изкаже някаква догадка, но така и не я дочака и сам си отвърна: — Само актът на вярата.

Лесли замълча, очаквайки да чуе гръмкия смях на Джесика, изразяващ съмнение, но го обкръжаваше само бръмчащата и тиктакаща тишина на космическия кораб.

— На Земята ние сме единствения акт на творението — продължи той. — Можеш ли да си представиш какво биха казали учените от университета? Аз не мога да им се покажа пред очите, те биха отменили моята принадлежност към науката. Местният канал на PBS щеше да ме изключи от числото на своите участници. Но какво още мога да кажа? Ако някой е прекарал последните години като мен, те биха стигнали до същия извод. Този отговор не ми се удаде леко, Джесика, знаеш го. Знаеш какъв бях. Никога не вярвах на нещо, докато не му станех свидетел. Даже и в съществуването на Джордж Вашингтон, да не говорим за основните принципи. Но настъпва такова време, когато ученият е длъжен да приеме най-странното обяснение, само ако то съответствува на фактите.

За Джилет нямаше значение дали е прав или не, тъй като бе изследвал достатъчно количество планети, за да стигне до обоснован извод. На него вече му се наложи да се откаже от всички свои предразсъдъци и в края на краищата да направи скок към вярата. Той разбра това, което му се струваше истина не на основание на лабораторни изследвания, а по интуиция, която никога преди не бе изпитвал.

Лесли няколко дни оформяше в мислите си тази идея. По някакви причини, животът беше създаден на Земята и никъде другаде. Всяка безжизнена планета, която откриваше, сега ставаше само потвърждение на хипотезата му. Но след това, през една нощ, на него изведнъж му дойде в главата, че се обрекъл на страшно проклятие. Ако Земята бе единствената люлка на живота, защо по дяволите той се отдалечаваше все повече от нея, все по далеч от планетата, на която беше роден и на която трябваше да бъде?

Какво бе направил със себе си и с Джесика?

— Моята безпристрастност ме подведе, мила — обърна се той към нея в безутешна мъка. — Ако можех да съхраня хладната обективност, щеше да ми бъде по-спокойно на душата. Така и не разбрах, на какво проклятие обрекох нас двамата. Но не мога. Безпристрастността ми бе лъжа от самото начало. Принадлежността ни към човечеството ни пречеше винаги, щом започвахме да измерваме нещо. Ние не съумяхме да станем пасивни наблюдатели на вселената, защото бяхме живи, мислехме и чувствахме. И затова се оказахме обречени на истината, но я узнахме в края на пътя си.

Джилет искаше Джесика да е жива и да го утешава, както го правеше хиляди пъти. Той и преди се чувстваше изолиран, но никога досега не му беше толкова лошо. Едва сега разбра до край значението на самотността — разрива със своята планета и силата, която я създава. Не трябваше да се намира тук. Мястото му бе на Земята, във водовъртежа на живота. Той гледаше в илюминатора и безкрайната чернота влизаше в него, за да се слее с разума и душата му. Усещаше страшен студ.