Джордж Ефинджър - Сам

По-нататък на него му предстоеше да пристъпи към втората цел на полета. Той установи на орбита около планетата Джим преходен шлюз тъй като беше най-пригодната за обитаване. Вече всеки кораб, който летеше по следите му, можеше мигновено да преодолее десетките светлинни години до шлюза, който Джилет бе инсталирал по време на предишното си спиране. Дори не си спомняше каква беше онази система и как я бе нарекъл. След всички изминали години, системите се бяха объркали в главата му: всички те си приличаха една на друга и бяха еднакво безжизнени.

Сега той стоеше до екрана и гледаше надолу, към планетата Джим — към жълто-ръждивите й пясъчни континенти, сините й морета, белите й облаци и полярните й шапки. Сивият котарак на Джилет, единствения му компаньон, се бе покатерил на коленете му. Наричаше се Бени, беше внук на Метил и Етил — двете котета, които Джесика бе взела със себе си. Той почеса животното под брадичката и зад ухото.

— Защо тука няма котки? — попита го стопанинът му, но вместо отговор, котаракът замърка провлечено.

Джилет скоро се умори да гледа надолу, към безмълвната планета. Беше провел огледа, поставил шлюза и сега само оставаше да изпрати информация на Земята и да се придвижи по-нататък. Той даде разпореждания на бордовия компютър и след половин час, звездите изчезнаха. Той отново полетя в мрака на хиперпространството.

Лесли Джилет помнеше как се вълнуваха преди полета. Преди трийсет години той и Джесика бяха подали заявленията си, и по причини, които така и не разбра, комисията избра именно тях.

— Баща ми мисли, че всички, които се стремят да летят през галактиката са луди — каза тогава Джесика.

— Едва ли… — усмихна й се Джилет.

Те лежаха в тревата зад своя дом, гледаха в нощното небе и гадаеха коя от блестящите звезди, скоро ще посетят. Този проект им се струваше като чудесна възможност да избягат от скръбта, да преосмислят своя живот и отношенията си — далече от милионите спомени, които ги привързваха към миналото.

— Обясних на баща си, че този акт за нас е спасение — каза Джесика. — А от научна гледна точка — най-забележителния шанс, на когото можехме да се надяваме.

— Повярва ли ти?

— Гледай, Лесли, падна звезда. Измисли си желание. Не, мисля, че не ми повярва. Той ми каза, че Съветът на ръководителите на проекта се съгласил с него, когато ни избрали само по една причина: смятали ни за безумни и неуравновесени, или какво там още — именно това било нужно за делото.

Джилет подразни ухото на жена си с тревичка.

— Аз му заявих: най-много пет години. Пет години — продължи тя. — И ако не намерим нещо, ще обърнем назад и ще се върнем в къщи. А ако ни потръгне, още на една от първите планети можем да открием жива материя. Тогава е възможно да отсъстваме няколко месеца или година.

— Надявам се — отвърна Джилет.

Те се взираха в небето, и внезапно почувствуваха, как то ги натиска с някаква застрашителна тежест, сякаш безкрайните разстояния се бяха превърнали в маса и тегло. Той закри очи.

— Обичам те — прошепна.

— Аз също те обичам, Лесли — промърмори Джесика. — Страх ли те е?

— Да.

— Добре — рече тя. — Не бих полетяла с теб, ако не те беше страх. Но няма за какво да се тревожим. Ще бъдем заедно, а нас ни очаква Приключението. Доста по-весело е, отколкото да прекараме следващите няколко години тук и да правим едно и също — да четем лекции в горния курс и да пием шери с нобелови лауреати.

— Аз само се надявам, когато се върнем, някой да си спомня за нас — разсмя се Джилет.

Прощаването с баща й премина сложно. Господин Рейд както и преди, не разбираше защо искат да напуснат Земята.

— Много млади хора са претърпели загуба — отбеляза той. — Но те продължават да живеят. А не да пропиляват годините си на вятъра.

— Ние нищо не хвърляме на вятъра — възрази му Джесика. — Папа, трябва да си биолог, за да го разбереш. Възможността да открием живот в космоса е най-достойната цел на света. Освен това няма да се бавим много.

Рейд сви рамене и целуна дъщеря си.

— След като сте уверени… — не се доизказа той.

Беше всичко, което отвърна. След това стисна ръката на Джилет.

Когато Джесика повдигна очи към масивния корпус на космическия кораб, тя заяви:

— Струва ми се, че сме уверени.

Повече нямаше какво друго да се прави или говори. След няколко часа, те напуснаха Земята и гледаха, как планетата се смалява в илюминаторите и на екраните.

Отначало животът на космическия кораб им се стори странен, но бързо привикнаха към всекидневния режим на работа. Те разбраха, че макар идеята за междупланетен полет да е твърде интересна, реалността е по-скучна, отколкото си я представяха. Двете котета леко се адаптираха и съпрузите се радваха на тяхното общество. Когато корабът се отдалечи на половин милион мили от Земята, компютърът го изведе в хиперпространството и те за първи път попаднаха в истинска изолация.