Джордж Ефинджър - Сам

Беше ужасно. От хиперпространството, връзката със Земята бе невъзможна. Корабът се беше превърнал в малка самостоятелна планета, а в опасните моменти, когато Джилет се отдаваше прекалено на волята на своето въображение, околната беззвучна пустота му се струваше като разновидност на безумие или смърт. Присъствието на Джесика го успокояваше, но той все пак се зарадва, когато корабът отново излезе в нормалното пространство — някъде около първата неизследвана звездна система.

Тя беше малка бледа звезда от клас М, най-разпространения тип в галактиката и притежаваше само две планети, както и множество астероидни отломъци, които се въртяха около нея.

— Как да наречем звездата, скъпи? — попита Джесика, после те я разгледаха от илюминатора и почувстваха към нея нещо като родителска любов.

Джилет сви рамене.

— Мисля, че ще ни бъде по-лесно, ако се придържаме към митологическата система от имена, която се използва у дома.

— По моему е добра идея. Имаме една звезда и две планети, които се въртят около нея… — отмести се Джесика от илюминатора. — Напомня ми за бог Один и двата му гарвана.

— Два ли бяха?

— Разбира се. Мислещият и помнещият. Хугин и Мунин.

— Прекрасно. Ще наречем звездата Один, а спътниците му, както ти току-що спомена. Колко съм радостен, че сме заедно! При теб всичко се получава по-добре, отколкото при мен.

Джесика се разсмя. Тя с нетърпение предвкусваше как те ще изследват планетите. С монотонното пътешествие беше свършено. Нито Лесли, нито Джесика очакваха да намерят живот на тези пустинни тела, но те с удоволствие ги разглеждаха. След това с удоволствие бродеха по пясъчните ландшафти на Хугин и Мунин. Привършили с изследванията си, се върнаха на кораба. Инсталираха първия преходен шлюз, отправиха находките си на Земята и напуснаха системата на Один. Все още чувстваха връзката с родния дом, независимо, че на техните съобщения предстоеше много дълъг път, а Земята се отдалечаваше твърде бързо, за да получават обратни отговори. Но и двамата знаеха, че ако поискат, могат да обърнат назад и да се върнат на нея. Шлюзовете бяха като напълнени с вода яйца от щрауси, които аборигените оставяха в пустините на Африка, за да могат идващите по следите им да продължат по-нататък.

Веки път, когато съпрузите Джилет напускаха една слънчева система и се отправяха към друга, пропастта на пространство и време между двамата и планетата, на която се бяха родили, ставаше все по-широка.

— Понякога се чувствувам много странно — призна Джилет след две годишен полет. — Струва ми се, че контактът, който все още съхраняваме с Земята е илюзия, създадена от нас само за да запазим разсъдъка си. Изглежда че посветихме част от живота си на нещо, което няма да принесе полза.

Джесика го слушаше мрачно. И в нея възникваха такива чувства, но тя не желаеше да говори на тази тема с мъжа си.

— Понякога си мисля, че животът в университетската аудитория е най-желаното в този свят. И проклинам себе си, че не го разбрах по-рано. Но това бързо минава. Всеки път, когато се приземяваме на нова планета, съм обхваната от същата надежда. Ала тези седмици в хиперпространството ме изместват от релсите. Те предизвикват чувство на откъснатост от целия свят.

Джилет печално погледна към жена си.

— Всъщност каква е разликата, дали ще намерим живот или не? — попита той.

Потресена, тя няколко секунди го гледаше мълчаливо.

— Не го казваш сериозно, нали? — произнесе накрая.

— Не — отвърна Джилет. — Не беше на сериозно. Не ми обръщай внимание — взе той трите котета от кошничката на Етил. — Ако на една от тези безкрайни планети ме очакват същества, подобни на тези, всичко отново ще придобие смисъл.

Месеците преминаваха и съпрузите Джилет посетиха много други звезди и планети, но със същия резултат. След три години, те продължаваха стремително да се отдалечават от Земята. Измина четвърта година, после пета. Надеждите им започнаха да угасват.

— Безпокоя се малко от това — каза Джилет, когато те седяха край огромния сив океан на планетата, назована от тях Тмин, а зад широкия плаж от чисто бял пясък се извисяваха високи дюни. Вълните непрестанно се разбиваха и се превръщаха в пяна, която достигаше до краката им. — Искам да кажа, че никога на виждаме никой зад нас и нищо не чуваме. Зная, че е невъзможно, но имах безумна мечта — някой да върви след нас през шлюзовете, а след това да направи скок в хиперпространството и да се окаже пред нас. За да ни очаква до някоя звезда, до която още не сме се добрали.