Ги Шантпльор - След раздялата

Този път той се смя много и от сърце. Смееше се като голям брат, който се забавлява от думите на малката си сестра, но без какъвто и да е лош умисъл.

Впрочем аз наистина бях казала доста глупости.

Можеше ли да бъде насърчение за Северен Жувенел обстоятелството, че аз щях да прочета книгата му — една книга, която сигурно нямаше да мога да разбера!

Все пак неговият смях звучеше приятно и сякаш разнежено. Изглежда, че това, което бях казала, му бе доставило удоволствие.

— Виждате ли — продължих аз, — струва ми се, че е опасно човек да бъде прекалено скромен. И после, ако за да напишете една книга, искате да вложите в нея нещо, — което никога никой преди вас не е казал, то значи, че сте прекалено горделив и прекалено суетен… Ако всички хора бяха такива, нямаше да има вече книги… Впрочем не е толкова лошо, защото нямаше да се появят и много глупости. Но и колко жалко за хубавите неща, които нямаше да видят бял свят. Така че, повтарям ви, всяка книга, написана искрено от един човек, който умее действително да вижда с очите си, да слуша с ушите си и да мисли с главата си, може да бъде една оригинална творба, едно полезно четиво.

Северен Жувенел ме слушаше.

— Мислил съм понякога върху тези неща, които излагате така добре, госпожо — въздъхна той.

— Виждате ли! — възкликнах очарована.

— Дори съм правил опити, но чувствувам, че имам нужда да бъда насърчен и подкрепен в усилията си от някой, който би ми вярвал. А аз съм много самотен…

Стори ми се, че сега е най-подходящият момент да подхвърля някой съвет, който ще е от полза за госпожа Глориет.

— Трябва да се ожените — заявих веднага.

— Мисля за това от известно време — каза той.

— Трябва да се ожените за някоя жена, която да ви вдъхне смелостта и самоувереността, които ви липсват.

Той ме погледна с особена тъга.

— Уви, госпожо, лесно е да се каже „трябва“! Отначало мечтите ми бяха съвсем скромни, желаех само едно: да обичам жена си!… Но сега мечтите ми са много по-амбициозни: бих искал жена ми, моята любима, да ме обича!… А, изглежда, това е най-мъчното!

Започнах да съжалявам, че се бях впуснала в този деликатен разговор. Но понеже се касаеше за госпожа Глориет, реших да бъда смела:

— Защо да е най-мъчното? — възкликнах аз.

— Защото аз съм стеснителен, неловък… и дори скучен, струва ми се.

Стеснителен и неловък! Уви, беше точно така! Но все пак направих усилие и продължих:

— Струва ми се, че има жени, на които бихте могли да се харесате… Една жена като… моята приятелка Фридолин например. Една сериозна жена — млада, културна, би могла лесно да ви разбере…

Той не отговори. Значеше ли това мълчание „да“? Не зная… Всичко това е глупаво и напразно си блъскам главата.

Надявам се, че не съм го наскърбила много. Не исках! Вярно е, че той е стеснителен и неловък и че отначало го намирах скучен, но не исках да му намекна нещо подобно.

Когато той си тръгна, ми целуна ръка.

Госпожа Арманд се чувства по-бодра. Тя ще слезе утре за обяд. Преди малко, когато отидох да й пожелая лека нощ, тя ме обсипа с най-различни въпроси. Понеже отговарях уклончиво, отбеляза, че изглеждам „особено“ и ме попита дали и мен не ме боли главата.

Хайде, сега трябва да си лягам и да спя…

Чувствувам се уморена и тъжна… Обзело ме е някакво особено чувство.

За щастие утре госпожа Глориет ще се появи отново на сцената и…

Ах, госпожо Глориет, как бих желала да имам вашето злополучно главоболие и да ви оставя сама да се справяте с капана, който лично заложихте… Ах, как бих искала!…

На другата сутрин, единадесет часът

Не исках да отида в кулата тази сутрин, но се страхувах, че госпожа Глориет ще се учуди от нежеланието ми и господин Жувенел ще се почувства обиден, че се отнасят към него като към чиновник, който идва да свърши работата си и от когото повече не се интересуват. Заварих го да работи. Сините очи ми се усмихнаха веднага, но след няколко минути, когато се наканих да си вървя, те се смрачиха.

— О! Защо бързате толкова, вие едва дойдохте, госпожо! Вчера…

Ах, не искам да чувам вече да ме наричат госпожо!

— Дойдох само за да се осведомя как сте, господине, и да се погрижа нищо да не ви липсва… Но имам много работа в къщи, много!

Настъпи мълчание. Той не смееше да настоява да остана, а аз не знаех вече как да изляза или поне какво да кажа, като изляза.

Изведнъж забелязах, че прозорецът беше отворен.

— О! — възкликнах щастлива, че намерих повод. — Не ви ли е студено, господине?… Или вие отворихте прозореца?