Ги Шантпльор - След раздялата

Естествено той вижда, че аз съм прекалено малка и прекалено червенокоса и че госпожа Глориет — истинската — е много хубава… Но все пак не мисля, че той ме намира грозна.

Същия ден, следобед

Северен Жувенел съвсем не е тъй скучен, както си го представях. Аз не му изглеждам така внушителна и важна като госпожа Глориет, не го смущавам… Сега, когато се познаваме по-добре, ние разговаряме чудесно и без никакво затруднение. Темите за разговор се нижат една след друга, без самите ние да знаем как. Обядвахме с охота в светлата столова с весели гирлянди по стените и пъстри съдове и чинии по полиците.

Като ни гледаше човек, седнали така пред масата, на която блестяха порцеланови, кристални и сребърни прибори, наистина можеше да помисли, че аз съм госпожа Арманд и че мъжът срещу мен е моят съпруг. При това и двамата имахме вид на младоженци, и то на доволни от съдбата си…

Пак говорихме за книги и за подвързии, но и за още куп други неща.

Госпожа Глориет ми бе повтаряла хиляди пъти, че аз не трябва да играя никаква роля и трябва да бъда по-скоро безлична или най-много да направя неблагоприятно впечатление.

Затова без никакво угризение на съвестта, а и защото ми беше приятно да го правя, дадох воля на всичките лудешки мисли, които можеха да минат през главата ми. Господин Жувенел започваше да се смее все по-често и по-често на думите ми… Той има здрав и звучен смях, който сякаш го смущава, както понякога изглежда смутен от ръцете и краката си и не знае къде да ги дене…

Горкият човек! Каква мъка е да се чувствуваш винаги тъй стеснителен и неловък, когато при това не си нито глупав, нито грозен!

Но струва ми се, че стеснителността се преодолява с малко упражнения и малко воля.

Казах го на господин Жувенел и той доби неописуемо отчаян вид:

— Вие ме намирате недодялан и неловък, нали, госпожо?

— Да, малко — отвърнах аз, — намирам ви най-вече неловък.

Изражението му стана още по-отчаяно, но все пак накрая той намери сили да се засмее.

— А вие, господине, не намирате ли, че съм крайно невъзпитана? — заинтересувах се, смутена на свой ред.

— О, не, госпожо, не!… Напротив, намирам ви добра и снизходителна…

Тогава той ми описа усамотеното си съществование, посветено изцяло на болната му майка. Накрая заключи:

— Природата може би ме е създала див и необщителен, но и аз самият не съм се опитал да й се противопоставя. Пък трябва да призная, че и обстоятелствата съвпаднаха с вродените ми заложби… Обичта, която моята майка хранеше към мен, беше голяма, но ревнива… Така влечението ми към заседнал живот ме отдалечи още повече от света… След като приключих военната си служба, пътувах из Германия и Италия, но винаги сам, без да завързвам никакви запознанства. Пътувах, както живях… и както живея…

— Къде живеете?

— В имението си в Прийоре, което се намира в близко съседство със селото Сент Обен де Боа. Но не е далеч и Аржентан. Там имам добри приятели — господин и госпожа Маржинюс и един лекар, един адвокат, архиварят на града…

— Значи все сериозни хора?

— Страхувам се, госпожо — забеляза Северен Жувенел, — да не би вие да имате същото мнение за скучните хора, каквото имате за… скучните книги.

Не отвърнах нищо, само се засмях.

— Но едно нещо постоянно ме изпълва с учудване — продължи гостът ми. — Госпожа Маржинюс ви беше описала толкова… — Поколеба се, доби още по-стеснителен вид и дори се изчерви. — …Толкова различно от това, което вие сте всъщност — завърши той.

Сега аз също се почувствувах обхваната от непреодолимо стеснение. Понякога тази блудкава комедия, този облог, а направо казано — лъжа, започва да ме обърква и дразни.

Шега, игра… добре! Но все пак на мен тази игра ми струва твърде много.

От време на време се случва съвсем да я забравя, но скоро някоя дума ми я припомня и тогава с мъка продължавам комедията. Ето и в този случай трябваше да направя усилие, за да добавя:

— Госпожа Маржинюс не престава да живее със спомените за малката Арманд от пансиона, но тя ме е виждала много рядко като госпожа Глориет… А нали знаете, хората се променят толкова бързо!

Ако имах желание да узная дали Бухала съжаляваше, или се радваше за тази промяна, щях да остана много разочарована, защото той се задоволи да ми се усмихне и сините му очи светнаха любезно.

И понеже никак не обичам, когато госпожа Глориет отсъствува, да говоря надълго и нашироко за семейство Маржинюс, заприказвах за имението Прийоре и за околността му.