Варлам Шаламов - Тифозна карантина

— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?

Човекът с военното палто повика с пръст стареца.

— Ти какъв си?

— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.

— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…

— Майстор съм на зидани печки.

— Друго?

— И за тенекеджия ме бива.

— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.

Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.

— А ти?

Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.

— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.

— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.

— А защо приказва на немски?

— От района на Саратов е, от автономната република…

— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.

„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“

— Кожар съм, гражданино началник.

— Много добре. А на колко си години?

— Тридесет и една.

Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.

Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.

— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.

— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.

— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.

— Е? — попита нарядчикът.

— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.

Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две-три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.

— Къде заминаваме?

— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.

— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.

След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.

Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.

Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.

— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.

— Е, кой какво знае? — попита Андреев.

Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…

По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.

— Излизай! Марш към портала!

Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.

— Конвой, приемай!

Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.

— Качвай се!

Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.

— Качвай се!

Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.

— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.

Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…

— Седемнадесети…

— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.

— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.

Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.

— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.

Колата профуча край знака.