Варлам Шаламов - Тифозна карантина

Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.

Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.

След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.

В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.

Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.

Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.

Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.

Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.

— Взех го от барон Мендел, Андреев!

Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.

Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.

Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.

Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.

Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.

— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!

Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.