Варлам Шаламов - Тифозна карантина

Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.

— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…

Картина, добре позната ми от златните мини.

Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.

Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.

Андреев не повярва на очите си.

— Шнайдер!

— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.

— Шнайдер!

— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.

Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.

— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.

— Ей сега, ей сега.

Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.

Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.

А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.

— Как ти е името?

Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.

— Гуров — рече той смирено.

— Чакай!

Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.

— Не, няма те.

— Може ли да вървя?

— Върви, животно — изрева онзи.

Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.

От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по-лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.

Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.

Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.

— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.

— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.

С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.

— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.

Това беше превъзходно заплащане.

В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.

— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.