Варлам Шаламов - Тифозна карантина

Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.

Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.

Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.

„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.

Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.

— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.

И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…

— Андреев! — извика нарядчикът.

Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.

Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.

— Сичов! Отговаряй — име, бащино!

— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.

— Член? Присъда? Излизай!

Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.

Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.

Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.

За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.