Варлам Шаламов - Тифозна карантина

— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.

— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.

Ала Андреев категорично се отказа от кваса.

В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.

Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.

Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.

Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.

Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.

Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.

Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.

— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.

Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.

— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.

— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.

— А ти?

— Андреев, Павел Иванович.

Нарядчикът намери личните им дела.

— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.

Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.

Наложи им се да чакат само една нощ.

След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.

В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.

Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.