Варлам Шаламов - Войната на „кучетата“

Къде се криеше истината, каква беше целта на това? Всичко опираше до хладнокръвните, добре премислени подли апашки сметки. Истината е, че единственият защитник на затворника в лагера (в това число и на апашите) е лекарят. Не началникът, не щатният от КВЧ — културният работник, а единствено лекарят оказва ежедневна и реална помощ на арестанта. Лекарят може да те вкара в болницата. Може да ти осигури някой ден почивка — това е нещо много важно. Лекарят може да те изпрати някъде другаде или да направи така, че да не те изпратят — всяко подобно придвижване се прави с разрешение на лекаря. Той може да те прехвърли на лека работа, да занижи „трудовата категория“ — в тази жизненоважна област лекарят почти не се контролира от никого, най-малко от местния началник. Лекарят контролира храната за затворниците и ако не участвува лично в разхищаването й, това е много добре. Той има право да предпише по-голяма дажба. Много са правата и задълженията му. И колкото и да е лош лекарят — той си остава моралната сила в лагера. Много по-важно е да имаш влияние върху лекаря, отколкото да си хванал на въдицата си началника или да подкупваш работника от културно-възпитателната част. Лекарите ги подкупват много умело, заплашват ги предпазливо, сигурно дори им връщат откраднатото. Впрочем, няма живи примери за това. По-скоро може да се видят лагерни лекари — включително и волнонаемни, — облечени с костюми или хубави панталони, подарени им от апашите. Престъпният свят е в добри отношения с лекаря докато лекарят (или който и да е друг медицински работник) изпълнява всички искания на тази нагла банда, искания, които стават все повече и повече с оплитането на лекаря в уж невинните му връзки с криминалните. А в това време болните хора, измъчените старци трябва да умират ни пировете си, понеже местата в болницата са заети от здравите апаши, които си почиват там. И ако лекарят откаже да изпълни исканията на престъпния свят, с него вече не се държат като с представител на „Червения кръст“. Един млад лекар от Москва, Суровой, категорично отказал да изпълни исканията на апашите да изпрати в централната болница трима апаши — на почивка. На другата вечер го убили в приемното му време — патологоанатомът преброил петдесет и две рани от нож на трупа му. Една възрастна лекарка, доктор Шицел, която работеше в женската мина, отказала да освободи от работа някаква апашка. Още на другия ден лекарката била съсечена с брадва. Присъдата била изпълнена от собствената й санитарка. Суровой беше млад, честен и с гореща кръв. След като го убиха, на длъжността му бе назначен доктор Крапивницки — волнонаемен лекар с богат опит като началник на санитарните части на дисциплинарни мини.

Доктор Крапивницки просто оповести, че няма да лекува, няма и да преглежда. Необходимите медикаменти щели да бъдат раздавани чрез бойците от охраната. Зоната щяла да бъде изолирана и от нея щели да пускат само мъртвите. Повече от две години след назначаването му на този пост доктор Крапивницки продължаваше да се радва на добро здраве.

Затворената зона, заобиколена с картечници, отрязана от останалия свят, живееше свой собствен, страшен живот. Мрачната фантазия на криминалните организираше посред бял ден истински съдилища — със заседания, с обвинителни речи и свидетелски показания. Насред лагера апашите издигнаха бесилка от натрошени нарове, на която увиснаха две разобличени „кучета“. Всичко това се вършеше не през нощта, а посред бял ден, пред очите на началството.

Другата зона на тази златна мина се водеше работна. Там ходеха на работа апашите от по-нисък ранг. След като в тази мина настаниха криминални, тя, естествено, загуби производственото си значение. Там винаги се чувствуваше влиянието на съседната зона, където не се работеше. Именно от бараките за „работещите“ бе докаран един старец — „битовак“, не криминален. Както разправяха пристигналите заедно с него апаши, той „непочтително разговарял с Васечка!“.

„Васечка“ бил млад апаш, от потомствените, значи — водач. Старецът беше два пъти по-възрастен от „Васечка“.

Засегнат от тона на стареца („ще ми се зъби“), Васечка наредил да му донесат парче бикфордов шнур с детонатор. Пъхнали детонатора в ръцете на стареца, вързали двете му длани — той не посмял да протестира — и запалили шнура. И двете китки на човека бяха откъснати. Толкова скъпо му струваше непочтителният разговор с „Васечка“.

Войната на „кучетата“ продължаваше. От само себе си се случи онова, от което някои умни и опитни началници се страхуваха най-много. Добили опит в кървавите разправи — а по онова време за убийствата в лагерите не се даваше смъртна присъда — и „кучетата“, и апашите започнаха да използуват ножове по поводи, които нямаха нищо общо с войната на „кучетата“.