Варлам Шаламов - Войната на „кучетата“

— Ще приемеш ли нашата вяра? — викаше тържествуващ Краля.

Сега щеше да провери силата на духа на най-упоритите „ортодокси“, които го бяха обвинявали в слабост.

— Ще приемете ли вярата ни?

За преминаването в новия апашки закон бе измислен обред, театрален акт. Престъпният свят обича театралността в живота и ако Евреинов или Пирандело знаеха това — не биха пропуснали да обогатят с аргументи сценичните си теории.

Новият обред ни най-малко не отстъпваше на прочутото посвещаване на рицарите. Не е изключено тази тържествена и мрачна процедура да е била подсказана от романите на Уолтър Скот.

— Целувай ножа!

Към устните на апаша, когото налагаха, приближаваха нож.

— Целувай ножа!

Ако апашът от стария закон се съгласеше и докоснеше с устни острието — вече се считаше за прекръстен в новата вяра и завинаги губеше всичките си права в престъпния свят, веднъж за винаги ставаше „куче“.

Мисълта на Краля наистина бе кралска мисъл. Не само защото по този начин се осигуряваше постоянен резерв за армията на „кучетата“ — въвеждайки този ножов обред, Краля едва ли е мислел за утрешния и идните дни. Но сто на сто бе помислил за друго! Щеше да постави всичките си стари довоенни приятели в същите условия — живот или смърт! — в които той, Краля, се беше уплашил, според мнението на апашите „ортодокси“. Нека сега те да покажат колко са силни! Условията бяха същите.

Всички, които отказваха да целунат ножа, ги убиваха. Всяка нощ се мъкнеха нови трупове до вратите на заключените отвън бараки на етапния затвор. Тези хора не бяха просто убивани. Това би било прекалено малко за Краля. На всеки труп трябваше да се „подпишат“ бившите другари, вече целунали ножа. Апашите не умираха от лека смърт. Преди това ги ритаха, тъпчеха ги с крака, налагаха ги, обезобразяваха ги… И едва след това ги убиваха. Когато една или две години по-късно пристигна етап от Воркута и от парахода слязоха няколко прочути воркутински „кучета“ (там се бяха разиграли същите събития), стана ясно, че воркутинците не одобряват излишната жестокост на колимчаните. „Ние просто ги убиваме, защо да ги тъпчем? Кому е нужно това?“ Значи събитията във Воркута поне малко са се различавали от тези, в които участвуваше бандата на Краля.

Новините за разправата с апашите в залива Ванино прелетяха през морето и колимските апаши от стария закон се заеха със самозащитата си. Бе обявена тотална мобилизация, целият престъпен свят се въоръжаваше. Във всички ковачници и шлосерски работилници на Колима тайно се правеха ножове и къси копия-щикове. Разбира се, изработваха ги не апашите, а истинските майстори, на които им бе „взет страхът“, както казваха хората от „ордена“. Те бяха разбрали много по-рано от Хитлер, че е значително по-сигурно човек да бъде сплашен, отколкото подкупен. И, естествено, по-евтино. Всеки шлосер, всеки ковач би се съгласил да му се занижи процентът на изпълнението на плана, но животът му да е в безопасност.

През това време енергичният Крал убедил началството, че трябва да се обиколят етапните затвори на Далечния изток. Заедно със седмина свои съмишленици той обиколил затворите до Иркутск, оставяйки след себе си десетки трупове и стотици новопокръстени „кучета“.

„Кучетата“ не можеха вечно да живеят в залива Ванино. Ванино беше транзитен, етапен затвор. „Кучетата“ прекосиха морето — насочиха се към златните мини. Войната се прехвърли на голямо пространство. Апашите убиваха „кучетата“, „кучетата“ — апашите. Цифрите в „архив № 3“ (умрели) рязко нараснаха и едва не достигнаха рекордните показатели от прословутата 1938 година, когато разстрелваха цели бригади „троцкисти“.

Началството се спусна към телефоните да търси Москва.

Стана ясно, че в привлекателната формулировка „нов апашки закон“ ударението пада върху думата „апашки“ и не може да се говори за никакви „перековки“. Началството бе излъгано за пореден път — от жестокия и умен Крал.

От началото на тридесетте години, хитро прегърнали разпространената идея за „трудовото превъзпитание“, апашите спасяват своите кадри, като с лекота дават безброй честни думи, възползувайки се от драмата „Аристократи“ и от категоричните указания на началството, че на рецидивистите трябва да се вярва. Именно идеите на Макаренко и прословутата „перековка“ дадоха възможност на апашите да спасят и да укрепят кадрите си под прикритието на тези идеи. Твърдеше се, че по отношение на горките криминални трябва да се прилагат само изправителни, а не наказателни мерки. На практика това изглеждаше като странно полагане на грижи за запазване на престъпния свят. Всеки практик, всеки работник в лагерите знаеше и винаги бе знаел, че за никаква „перековка“ и превъзпитание на криминалните рецидивисти не може да става и дума, че това е само вреден мит. Че да излъже някой балък или началството, е доблест за апаша; че на балъка може да се дават хиляди клетви, милион честни думи, само и само да се хване на въдицата. Недалновидните драматурзи от типа на Шейнин или Погодин продължаваха да проповядват необходимостта от „доверие“ към апашите и това бе само от полза за престъпния свят. Докато сред превъзпитаните беше само Костя Капитана, десет хиляди други апаши излязоха от затворите преждевременно и извършиха двадесет хиляди убийства и четиридесет хиляди грабежа. Ето цената, платена за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по-романтичен.