Варлам Шаламов: Войната на „кучетата“

Апашите от третата група получиха красноречивото име „безпределници“. Наричаха ги също и „махновци“ — афоризмът на Нестор Махно от времето на гражданската война за отношението му към червените и белите бе добре познат на престъпния свят 1 1 По всяка вероятност тук се има предвид станалата легендарна фраза-призив: „Бий белите, докато почервенеят, а червените — докато побелеят.“ — Б.пр. . Започнаха да възникват все нови и нови групи с най-различни имена като например „Червените шапчици“. Лагерното началство се видя в чудо да осигури за всички тези групи отделни помещения.

След време стана ясно, че „безпределниците“ не са чак толкова много. Апашите винаги действуват групово — съществуването на самотен апаш е невъзможно. Публичността на гуляите, на „съдилищата“ е необходима и на прочутите апаши, и на апашорчетата. Те трябва да принадлежат към някакъв свят, да търсят и намират в него помощ, приятелство, съвместна работа. По своята същност „безпределниците“ бяха трагични. Във войната срещу „кучетата“ те не намериха много поддръжници, останаха преди всичко като ярко психологическо явление и будеха интерес най-вече с това. На „безпределниците“ се наложи да изпитат и много различни унижения.

Работата е там, че имаше заповед килиите в етапните затвори да са два вида: за „законните“ апаши и за апашите-„кучета“. А на „безпределниците“ им се налагаше да си изпросват от началниците специално място, дълго да им обясняват, да търсят подслон по ъглите, сред балъците, които не изпитваха към тях никакви симпатии. Почти винаги „безпределниците“ бяха самотни „пътешественици“. „Законните“ и „кучетата“ си искаха „своето“ и апашът „безпределник“ беше принуден да моли началството. Веднъж, след като изписаха от болницата един такъв „безпределник“, той остана цели три денонощия (преди да го изпратят с конвой) под една от наблюдателните кули — там беше най-безопасно; в лагера можеше да го убият и той отказа да влезе в зоната.

През първата година изглеждаше, че победа ще удържат „кучетата“. Енергичните действия на главатарите им, апашките трупове по всички етапни затвори, разрешението да се изпращат „кучетата“ в мините, където преди не смееха да ги допускат — всичко това говореше за преимуществото им във „войната“. Вербуването на нови „кучета“ чрез обреда на целуване на ножа придоби известност.

Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?

С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!

„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.

Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най-„авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в болницата, нямало нищо, което да представлява заплаха за живота на апаша, ала успели да поприказват със завеждащия терапевтичното отделение. Чайката лежа в болницата цял месец, преди да се съгласи „да се изпише“. Но когато трябвало да бъде изпратен с един етап от болницата, Чайката, щом чул името си, попитал нарядчика за къде е етапът. Нарядчикът решил да се пошегува и казал името на една от мините на Западното управление, където не изпращаха „законни“ апаши. Десет минути по-късно Чайката се престорил на болен и помолил да извикат началника на затвора. Началникът дошъл заедно с един лекар. Чайката сложил дланта на лявата си ръка на масата, разперил пръсти и с ножа, който стискал в другата си ръка, пронизал на няколко пъти собствената си китка. Всеки път ножът се забивал в дървото и Чайката с рязко движение го измъквал. Всичко това станало за минута-две. Чайката обяснил на стреснатото началство, че той е апаш и знае правата си. Трябвало да замине за апашкото, Северно управление. На запад, на явна смърт, нямал намерение да тръгва — по-добре да загубел ръката си. Началникът, доста поизплашен, едва се ориентирал в ситуацията — та нали смятали да изпратят Чайката именно там, където той искал. Така благодарение на нарядчика едномесечната почивка на Чайката в болницата била малко развалена. Ако не беше попитал нарядчика за къде пътува етапът — всичко би свършило благополучно.