Варлам Шаламов - Войната на „кучетата“

Централната затворническа болница с над хиляда легла, гордостта на колимската медицина, се намираше на територията на Северното управление. Естествено, че апашите я смятаха за своя районна болница, а не за централна. Ръководството на болницата дълго време се опитваше да бъде „над схватката“ и се правеше, че лекува болните от всички управления. Това не беше точно така, понеже апашите смятаха Северното управление за споя цитадела и настояваха специалните им права да се спазват на цялата територия на управлението. Те настинаха и тази болница да не се лекуват „кучета“ — условията в нея биха много по-добри, отколкото където и да било, и най-важното, централната болница имаше право да „актира“ инвалидите за прехвърляне на „континента“. Те „настояваха“ за това не със заявления, не с оплаквания, не с молби, а с ножове. Няколко убийства пред очите на началника на болницата — и той се кротна, разбра къде е истинското му място в тези толкова сложни условия. Опитите на болницата да се задържи на чисто лекарски позиции не продължиха дълго. Когато някой болен забива през нощта нож в корема на съседа си — това е много убедително, колкото и да разправя началството, че не го интересува „гражданската война“ сред престъпния свят. Първоначалното упорство на ръководството на болницата и уверенията, че няма никаква опасност, бяха подлъгали няколко „кучета“. Те се бяха съгласили да бъдат лекувани, както им бяха предложили в мините (всички местни лекари се съгласяваха да „оформят“ медицинските документи, само и само мината да се отърве поне за кратко от криминалните); конвоят ги бе докарал в болницата, но само до приемното отделение. Тук, разузнали обстановката, те искаха веднага да бъдат върнати обратно. В повечето случаи такива ги връщаха със същия конвой. Веднъж дори беше станало така, че началникът на конвоя, комуто отказали да приемат конвоираните от него затворници, оставил в канавката близо до болницата връзката „лични дела“, зарязал и болните и се опитал да избяга с камиона заедно с войниците си. Вече били изминали около четиридесет километра, когато с друга кола ги настигнали войниците и офицерите от охраната на болницата, с пушки и револвери, готови за стрелба. „Бегълците“ били върнати под конвой в болницата, връчили им хората и „делата“ и се сбогували.

Само веднъж четири „кучета“ — прочути престъпници — посмяха да нощуват в сградата на болницата. Барикадираха вратата на специално отредената им стая и се редуваха да пазят с нож в ръка. На сутринта ги изпратиха обратно. Това беше единственият случай, когато в болницата открито бе внесено оръжие — началството се правеше, че не забелязва ножовете в ръцете на „кучетата“.

Обикновено оръжието го конфискуваха в приемното отделение — това се правеше много просто: събличаха болните голи и ги извеждаха в съседното помещение за преглед. След всеки етап на пода и зад облегалките на дървените пейки оставаха захвърлени дълги железни гвоздеи и ножове. Сваляха се дори бинтовете на превръзките, сваляше се гипсът от счупванията, понеже апашите пристягаха с бинтовете ножове към телата си, криеха ги под превръзките.

С времето в централната болница пристигаха все по-малко „кучета“ — на практика апашите вече бяха спечелили спора с началството. Наивният началник, изчел Шейнин и Макаренко, тайно, а понякога и открито възхищавайки се от „романтичния“ престъпен свят („Знаете ли, той е прочут апаш“ — това се казваше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някой академик, открил тайната на атомното ядро), смяташе себе си за познавач на апашките обичаи. Беше чувал за „Червения кръст“, за отношението на апашите към лекарите и мисълта за лично общуване с криминалните приятно гъделичкаше самолюбието му.

Бяха му казали, че „Червеният кръст“, т.е. медицината, медицинските работници и на първо място лекарите, се намират в особено положение в очите на престъпния свят. Те са неприкосновени, „екстериториални“ за апашките операции. Нещо повече, в лагерите апашите предпазват лекарите от какви ли не нещастия. Това елементарно, грубо ласкателство подлъгваше и подлъгва мнозина. Всеки апаш и всеки лекар в лагера може да разкаже старата-прастара приказка как апашите върнали на лекаря откраднатия часовник (куфар, костюм) веднага щом научили, че той е лекар. Това беше вариант на „Часовникът на Едуард Ерио“. Популярна е и историята за главния лекар, който бил нахранен в затвора от ситите апаши (с храна от колетите, отнети от останалите жители на затворническата килия). Съществуват няколко подобни класически сюжета, които се разправят по определени правила, както се разиграва шахматен дебют…