Анри Шариер - Пеперудата

Протегнах му го, без да се колебая. Той направи няколко крачки и отсече клон от някакво сочно растение. Подаде ми част от него и запази една част за себе си.

— Изпийте водата, която се съдържа вътре, и си изплакнете лицето.

Благодарение на странното канче успях да утоля жаждата си и да се измия. Ето че настъпи денят. Жан ми върна ножа. Запалих цигара, Жан също запуши. На път! Някъде към средата на деня, едва след като на няколко пъти прецапахме през големи кални локви, затрудняващи движението ни, успяхме да стигнем до лагера Инини. Не бяхме срещнали жива душа — ни приятел, ни враг.

Бяхме се приближили до пътя, който водеше право към лагера. Тясна железопътна линия минаваше покрай широкия път.

— По тия линии минават само тикани от китайци колички. Вдигат ужасен шум. Чуваме ги надалеч — обясни ми моят спътник.

Видях как става тая работа — мина количка, в която върху една пейка се бяха разположили двама копои. Зад тях двама китайци се справяха с тежкия товар. Изпод колелата изхвърчаха искри. Жан ми обясни, че дългите дървени дръжки на количката имат стоманени наконечници, които служат едновременно за спирачки и за бутала.

Пътят бе много оживен. Минаваха китайци, нарамили вързопи с лиани, диви прасета, наръчи с листа от кокосови палми. Всички те като че ли отиваха само в посока към лагера. Жан ми обясни, че на каторжниците им се налагало да ходят в джунглата по няколко причини — на лов за дивеч, за лиани, от които после изплитали мебели, за палмови листа, от които правели сенници за зеленчуковите градини, за пеперуди, редки насекоми, змии и прочие. Някои от китайците се ползвали с разрешително да остават в джунглата по няколко часа всеки ден, след като изпълнят възложените им от управата задачи. В пет часа привечер всички трябвало да са в лагера.

— Добре, Жан. Ето ти петстотинте франка и пушката. (Преди да му я върна, я бях изпразнил.) Аз разполагам с нож и брадвичка. Можеш да си вървиш. Благодаря ти. Господ да те възнагради, задето помогна на един нещастник в опита му да започне живота си на чисто. Беше честен с мен — и за това ти благодаря. Надявам се, че когато разказваш тази история на децата си, ще им кажеш: „Онзи каторжник изглеждаше свестен човек, не съжалявам, че му помогнах.“

— Господин Папийон, стана късно, няма да стигна надалеч преди падането на нощта. Задръжте пушката, ще остана с вас до утре сутринта. Бих искал, ако нямате нищо против, аз да хвана китаеца, когото ще изпратите със съобщение при Кюик-Кюик. От мен ще се уплаши по-малко, отколкото ако се сблъска с бял беглец. Нека аз да изляза на пътя. Дори отнякъде да изскочи копой, той няма да намери нищо подозрително в присъствието ми. Ще му река, че съм дошъл да диря запаси от розово дърво за дървопреработвателното предприятие „Симфориен“ в Кайен. Довери ми се.

— Тогава вземи и пушката си — всеки би се усъмнил, ако се натъкне на невъоръжен човек в джунглата.

— Да, така е.

Жан се изтъпани насред пътя. Бяхме се уговорили, че ако някой от минаващите китайци ми вдъхне доверие, ще подсвирна.

— Добра вечер, комшу — поздрави на завален френски дребен стар китаец, помъкнал на рамо част от бананово стъбло, което ставаше за готвене и затова го наричахме палмово зеле. Подсвирнах, защото учтивият старец, който първи поздрави Жан, ми хареса.

— Добра вечер, жълтурко. Спри се да ти кажа нещо.

— Какво иска, комшу?

Обясняваха се почти пет минути. Не можах да чуя разговора им. Междувременно минаха двама китайци, които носеха увесена на прът охранена коза. Бяха я вързали за краката, а главата й се влачеше по земята. Изнизаха се, без да поздравят негъра, но размениха по няколко китайски думи със сънародника си.

Жан накара стареца да влезе навътре в джунглата. Дойдоха при мен. Жълтият се приближи и ми протегна ръка.

— Беглец ли си?

— Да.

— Откъде?

— От Дяволския.

— Бравос — разсмя се и ме заразглежда с дръпнатите си очи. — Бравос. Как ти викат?

— Папийон.

— Не съм те чувал.

— Аз — приятел на Чанг — Канг Вокиен, брат на Кюик-Кюик.

— А, бравос! — и отново ми стисна ръката. — Ти какво иска?

— Да предупредиш Кюик-Кюик, дето аз тука.

— Не може.

— Защо?

— Кюик-Кюик откраднал шейсет кинта от шефа на лагера. Шеф искал убие Кюик-Кюик, Кюик-Кюик — чупка!

— Откога?

— От два месеца.

— По море ли тръгна?

— Аз не знае. Аз иде в лагер говори с друг китаец — той най-добър приятел на Кюик-Кюик. Той реши. Ти оттука да не мърда. Аз се върне тази нощ.