Анри Шариер - Пеперудата

За по-малко от три часа стигнахме до блато от тиня. Върху калната повърхност стояха като залепени цъфнали водни лилии и огромни зелени листа. Тръгнахме по крайчеца на блатото.

— Внимавай да не се подхлъзнеш. Иначе ще изчезнеш и няма надежда за спасение — предупреди ме Ван Ю, щом забеляза, че залитнах.

— Върви, върви. Аз идвам след теб и ще внимавам.

На около сто и петдесет метра пред нас се виждаше нещо като островче. По средата му се виеше пушек. На това място сигурно някой приготвяше въглища. В тинята мярнах един кайман. Виждаха се само очите му. С какво ли може да се прехранва сред тая кал горкият крокодил?

Вървяхме повече от километър по ръба на тинестото блато. В един момент Ван Ю се спря и запя гръмогласно на китайски. Някакъв тип се приближи до края на островчето. Беше облечен само по едни шорти. Двамата се разговориха. Приказката им продължи сума ти време и аз започнах да нервнича. Най-после млъкнаха.

— Върви насам — каза Ван Ю.

Последвах го. Връщахме се обратно, откъдето бяхме дошли.

— Всичко е наред. Онзи е приятел на Кюик-Кюик. Кюик-Кюик отишъл на лов, сигурно няма да се бави. Ще го чакаме тук.

Седнахме. Мина, не мина час, и ето ти го Кюик-Кюик. Дребно сухо човече, жълто като жълтеница, със силно лакирани зъби — почти в бляскаво черно, с умни и честни очи.

— Казваш, че си приятел на брат ми Чанг?

— Да.

— Добре. Можеш да си вървиш, Ван Ю.

— Благодаря — отвърна Ван Ю.

— На, вземи тази яребица.

— Не, благодаря. — Стисна ми ръката и си тръгна.

Кюик-Кюик ми нареди да вървя зад едно прасе, което водеше със себе си.

— Много внимавай, Папийон. Най-лекото залитане, най-малката грешка и ще потънеш. В случай на нещастие не можем да си помагаме един на друг, защото иначе ще загинем и двамата. Пътят, по който минаваме, никога не е един и същ, тъй като тинята е подвижна. Само прасето знае винаги откъде да мине. Веднъж се наложи да чакам два дни, за да пресека блатото.

И действително, прасето душеше и бързо напредваше през калта. Китаецът му говореше на своя си език. Шашнах се, като видях как малкото животно му се подчинява, все едно, че е куче. Кюик-Кюик го наблюдаваше, а аз направо зейнах от изненада. Прасето мина отвъд, без да си нацапа копитцата с повече от няколко сантиметра кал. Новият ми другар бързо тръгна по стъпките му и ме предупреди:

— Стъпвай само там, където съм стъпвал аз. Трябва да бързаме, преди да са се изтрили следите на прасето.

Минахме без особени произшествия. В нито един момент не затънах по-дълбоко от глезените, и то към края. Прасето направи два големи завоя, така че се наложи да изминем през блатото повече от двеста метра. Целият тънех в пот. Не е достатъчно да кажа, че ме беше шубе. Направо ме втрисаше от страх.

В началото на пътешествието ни се питах дали съдбата не е пожелала да ми отреди смъртта на Силвен. Отново си спомнях последните мигове на нещастника, пред очите ми изникваше затъналото му в тинята тяло, но лицето му имаше моите черти. Боже, какво преживях по време на този преход! Няма вероятност скоро да го забравя.

— Дай ръка! — И дребосъкът Кюик-Кюик, човече само от кожа и кости, ми помогна да се изкача на брега.

— Както виждаш, приятелю, ловците на хора няма да дойдат да ни търсят чак тук.

— А, по тази линия можем да сме напълно спокойни!

Навлязохме във вътрешността на островчето. Задави ме миризма на въглероден двуокис. Закашлях. Пушекът излизаше от две камини за производство на дървени въглища. Тук нямаше опасност да ни нападнат комари. Обвита в дим, насред островчето се мъдреше нещо като колиба, нещо като къщурка с покрив от листа и стени от плетени рогозки. Имаше си врата, а пред вратата седеше индокитаецът, когото бях видял, преди Кюик-Кюик да се прибере.

— Здрасти, комшу.

— Можеш да говориш на нормален френски — този е приятел на брат ми.

Жълтуркото — половин порция човек, ме огледа от главата до петите. Остана доволен от огледа, протегна ми ръка и се ухили с беззъбата си уста.

— Влизай и се разполагай.

Единствената стая беше чиста. В голямата тенджера над огъня нещо къкреше. Виждаше се само едно легло, сплетено от клони и вдигнато поне на метър от земята.

— Помогни ми да му приготвим кътче за сън.

— Добре, Кюик-Кюик.

След по-малко от половин час ложето ми беше готово. Двамата китайци сложиха масата и заедно хапнахме вкусна супа, а после и бял ориз с месо и лук.

Приятелят на Кюик-Кюик се занимаваше с това да продава произвежданите тук въглища. Не живееше на острова и затова след падането на нощта двамата с Кюик-Кюик се озовахме сами.