Анри Шариер - Пеперудата

Птичата олелия ме събуди на изгрев-слънце. Приключих с беленето на кокосовите орехи и поех на изток, нарамил скромното си вързопче.

Около три следобед открих една пътека. Бяха я прокарали я търсачите на каучук, я геолозите, я златотърсачите. Пътеката беше тясна, но поддържана, по нея нямаше нападали клони — значи често я използваха. От време на време мярвах по някой и друг отпечатък от копитата на магаре или неподковано муле. В падинките от засъхнала кал се забелязваха и човешки следи. Вървях чак до падането на нощта. По пътя хапвах кокосови ядки — те утоляваха както глада, така и жаждата ми. Понякога сдъвквах добре наситената с мазнина месеста част на плода и намазвах носа, устните и бузите си със сместа от плод и слюнка. Очите ми продължаваха да гноят и често залепваха. Трябваше да ги изплакна със сладка вода при първия удобен случай. Във вързопа с ядките носех също непромокаема торбичка с калъп марсилски сапун, бръснач „Жилет“, дванадесет ножчета и четка за пяна. Тези вещи не бяха пострадали по време на пътуването.

Крачех с брадвичката в ръка, но още не ми се беше налагало да си служа с нея, тъй като по пътя си не срещах препятствия. Напротив, от двете страни на пътеката забелязвах следи от току-що отсечени и разчистени клони. Явно по тая пътека имаше движение, та се налагаше да внимавам.

Джунглата тук бе по-различна от онази, която бях опознал по време на първото ми бягство в Сен Лорен дьо Марони. Растителността беше на два етажа и не толкова буйна, колкото в Марони. Част от дърветата се издигаха на пет-шест метра височина, а над тях сплитаха короните си двадесетметрови гиганти. Слънчевите лъчи проникваха само от дясната страна на пътеката. Отляво бе съвсем тъмно.

Напредвах бързо. Понякога се натъквах на малки полянки, където бе върлувал запален от човешка ръка огън или барут. Забелязах слънчеви лъчи. Наклонът им ми подсказа, че залезът ще настъпи скоро. Обърнах му гръб и се отправих на изток — към негърското селище Куру или към каторжническия лагер, носещ същото име.

Нощта падна внезапно. Не биваше да се движа нощем. Влязох навътре в джунглата, за да си намеря удобно място за спане.

С помощта на брадвичката си приготвих килим от бананови листа на тридесетина метра встрани от пътеката. Свих се удобно под короната на банановото дърво. Този път щях да прекарам нощта на сухо — имах късмет, че не валеше. Изпуших две цигари.

Не се чувствах особено изморен. Кокосовите ядки ме поддържаха сит. Само жаждата изсушаваше устата ми и трудно събирах слюнка, за да преглътна.

Втората част на бягството започна. Ето че прекарвах трета нощ на континента, без да съм преживял някакъв неприятен инцидент.

Ех, ако Силвен беше с мен! Само че той не е тук, приятелю, какво да правиш. Нали досега никога не си имал нужда от съветник или помощник в живота? Ти в крайна сметка водач ли си, или последовател? Не ставай глупак, Папийон. Като оставим настрана естествената болка от загубата на другаря ти, фактът, че си сам насред джунглата, не те прави по-безпомощен. Роаял, Сен Жозеф и Дяволският са далеч — напусна ги преди шест дни. В Куру сигурно са вече предупредени. Копоите от горския лагер, а също и чернилките от селището. Сигурно тук има полицейски постове. Дали при това положение е разумно да се приближавам към селището? Не познавам околността. Знам само, че лагерът е разположен между селището и реката. Това е цялата ми информация относно Куру.

Когато бях на Дяволския, замислях да пипна първия срещнат и да го принудя да ме заведе до околностите на лагера Инини, където се намират китайците и братът на Чанг Кюик-Кюик. Защо ми е сега да сменям плана си? Ако на Дяволския са приели версията за удавянето, няма страшно. Но яко са разбрали за бягството, Куру става опасно място. Щом е горски лагер, значи е пълно с араби, а от тях обикновено стават добри ловци на хора. Внимавай с ловците, Папи! Не бива да допускаш никакви грешки. Не се оставяй да те притиснат. Трябва да имаш възможност да забелязваш хората — които и да са, — преди те да са успели да те видят. Изводът е да не вървя по пътеката, а през джунглата, успоредно на пътя. Днес ти допусна много глупава грешка, като търча цял ден на открито, въоръжен единствено с брадвичката си. Подобна постъпка дори не може да се нарече безотговорност — то си е истинска лудост. От утре тръгвам през джунглата.

На изгрев-слънце ме разбудиха крясъците, с които птиците и животните поздравяваха новия ден. Отърсих се от съня едновременно с джунглата. За мен също започваше нов ден. Сдъвках добре малко орех и го преглътнах. Намазах и лицето си и поех на път. Придържах се близо до пътеката, но оставах прикрит под листака. Движех се доста трудно, макар че клоните и лианите не бяха много гъсти. Все пак ми се налагаше да ги отстранявам. Въпреки това постъпих добре, като се махнах от пътя, защото скоро чух свирукане. Виждах отрязък от петдесетина метра, а свирача все още го нямаше. А, ето го и него! Оказа се черен като катран негър. Беше преметнал вързоп на рамо, а в дясната си ръка носеше пушка. Риза и шорти в цвят каки, боси крака. Вървеше с наведена глава, забил поглед в земята, превит под тежестта на големия си товар.