Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Извинявай, шефе — произнесе Жоро, след като ме друсна яко в една дупка и изспсува под носа си. — Не е ли онази там?

Къщата, която ми посочи, също приличаше на жертва на бомбардировка. Половината от покрива се беше срутила и през зейналите отвори на строшените прозорци се виждаха щръкнали греди. Няколко от близките дървета стърчаха като черни средни пръсти, показани на невинно-бистрото небе. Слабият ветрец, полъхващ от планината, донесе до ноздрите ми миризмата на непочистена печка за въглища.

— Спри тук и ме чакай.

Измъкнах се от колата и се вторачих във веригата, обхванала вратата и страничния кол. Катинарът беше голям колкото дамска чанта, огромната му ключалка нагло предупреждаваше: „Който и да си, изобщо не се захващай с мен!“ Този, който Го бе поставил, явно разчиташе на хорското лековерие — защото бе достатъчно да откача два тела от кола, да изнижа нагоре веригата по него и по тръбната рамка на вратата и да се озова в двора.

Действието ми не мина незабелязано — от съседния парцел се донесе яростен лай и един тютюневожълт сетер се нахвърли с лапи върху разделящата ни мрежа. Подготвих се да дам отчет на съседите какво търся тук и бавно закрачих към къщата. Ала никой не се заинтересува от мен, само кучето, след като разбра, че не съм от плашливите, млъкна сърдито и ме заследи с професионален ловен поглед.

Гледката вътре беше повече от тягостна. Напукана мазилка, овъглена дървения, продънено дюшеме и жалки остатъци от дюшеци и килими — цар Огън бе вилнял дълго и безпрепятствено, доказвайки за пореден път, че с него започваше и свършваше всичко. Дори ламаринената мивка в кухнята — се беше усукала и заприличала на улук.

Вратата към мазето или това, което бе останало от нея, се бе килнало върху стената, избито навярно от експлозията. Помислих, че няма да мога да сляза долу — дървеното стълбище също бе изгоряло. Затова пък някой се беше погрижил да спусне подвижна стълба и, като внимавах да не счупя някоя от пречките, се смъкнах в мазето. Както и очаквах, тук разрухата беше пълна. Варелът бе изтънял от огъня като дантела, от електрическото табло бяха останали само куките, на които е било забито в стената, и окончанията на разпоени проводници. Изтърбушени кофи, неузнаваема рамка от велосипед, още някакви метални парчета, напомнящи авангардните кинетични скулптури в Центъра „Помпиду“, както и малка купчина превърнати едва ли не в кокс бивши въглища — това заварих в тази черна като ада дупка.

Бях стъпил на първата пречка и вдигах крак за втората, когато стълбата се разлюля и едва не паднах. Вкопчих пръсти и вдигнах глава. Три чифта кръгли неща се взираха в мен — едни човешки очи, едни кучешки и, най-неприятното, двуцевка. Стъпих обратно долу и шумно въздъхнах.

— Какво търсиш там? — изкряска мъжът и сетерът, зарадван от тона му, злобно заръмжа.

— Падна ми топчето — изтърсих.

— Какво топче?

— Такова. Нищо, ще си направя друго — мушнах палец в носа си. Оня наведе още малко пушката. — Слушай, разкарай тая базука.

— Кой си ти бе? — в гласа на ловджията гневът се бореше с паниката. Сетерът излая трикратно и остана с отворена паст.

— Само не пуцай. Гледай, ето — с два пръста бавно бръкнах в джобчето на сакото си и измъкнах картата, вързана на конец. — Да я откача ли?

Видях как не картата, а конецът го накара да отмести цевите от мен. Въпреки това не се предаваше.

— Хвърлете я.

Откачих я от безопасната игла и му я хвърлих. Той се втренчи в нея и недоверието му получи нова вкусна порция.

— Ти не си от милицията! Каква е тая карта?

— Частно ченге съм. Частен детектив, ако повече ти харесва. Виж отдолу печата. Да не мислиш, че съм си играл да го рисувам, за да крада пепел… Офицер си, помисли малко — завърших помирително.

Сетерът изджафка два пъти — навярно ме предупреждаваше да не държа такъв Тон на стопанина му.

— Откъде знаеш, че съм офицер? — не се предаваше той.

— Виж си панталона — посочих крачолите му, ушити от здрав интендантски плат. — Господин Карастоянов, запасен офицер.

— Другаря Карастоянов — натърти той и сложи пушката при нозе. — Качвай се.

Изкатерих тялото си догоре и протегнах ръка за картата. Той ми я върна с презрителна гримаса.

— Егати запада! Щом и у нас се навъдиха частни детективи… — Карастоянов метна двуцевката на рамо и потупа сетера по вярното теме.

Беше една глава по-висок от мен, рано оплешивял, с четвъртита челюст, космати ръце и леко криви крака — истински мъжкар. Надявах се след като видя габаритите ми да поомекне, но поне засега пушката и кучето му пречеха да бъде реалист.