Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Как така! — изпяха двамата като в гръцки хор.

— Ами така, не са у мен. Депозирал съм ги на сигурно място в чужбина, но за да се сдобия с тях се иска време.

Маршал Капудалиев се облегна назад на стола и недоволно наду гуша.

— Господин Дяков, нещо не можем да намерим общ език. Нашата информация беше, че сте готов да ни сътрудничите веднага. Ще трябва да съобщим на своите работодатели, че това не е така.

Аз също се облегнах назад, но малко по-предпазливо, защото столът изпращя.

— Не знам какво са ви казали вашите работодатели, но им предайте тези аргументи, които ви изредих. Нека те ме потърсят и тогава ще решим. Нали знаете какво прави бързата кучка.

— Планина повдига! — пошегува се кисело Ранков, но раздялата ни беше хладна и припряна.

Каквото и да решаха работодателите на двамата мазни юристи, трябваше час по-скоро да си възвърна дискетите. И часовниците естествено. И най-големият богаташ би се позамислил преди да почне да подарява ролексите си на чифтове, още повече на такива въшкари, каквито бяха Бойко, Манолчо и компания.

Варка очевидно очакваше да я заговоря за нейния възлюбен, защото всеки път, щом се обърнех към нея, застиваше в тревожно очакване. Не биваше да я мъча повече.

— Искам да ти кажа нещо — поднесох й дежурната ябълка в чинийка. Изчаках я да отхапе парче, да го сдъвче и да го глътне. — Твоят приятел, освен че ни заплаши двамата с теб, ми сви и една кутийка. Метална една такава, в която ри държах някои ценни неща.

Млъкнах, за да видя реакцията й. Тя ме загледа уплашено.

— Какво ти е откраднал?

— Два скъпи часовника и две дискети. И няколко стари бижута.

— Божичко!

Ябълката се изтъркули на пода, а дланите захлупиха очите й. Миг на затишие — и тя избухна в плач. Почувствах се виновен като хлапак, наклепал сестра си, че кани вкъщи момчета.

— Съжалявам — измърморих. — Хайде, успокой се.

Тя откри лицето си, но сълзите продължаваха да го браздят, а раменете й да потреперват.

— Не съм виновна — хлипаше тя. — Не съм. Какво да направя като е такъв!…

Дадох й кърпа да се поизбърше, вдигнах ябълката и я отнесох в кухнята. Изчаках една-две минути и се върнах при нея.

— Знам, че не си виновна и не те упреквам. Искам обаче да се срещна с него и да се разберем по мъжки. Обещавам ти да не го давам на прокурора. Но си искам топчетата и камиончето обратно.

— Дай го на прокурора! — изхълца тя. Мъката й се разнасяше и се превръщаше в злоба като у всяка здрава жена. — Щом е такъв лъжец, друго не заслужава.

— Хайде, хайде, да не сме толкова кръвожадни. Стигат ми твоите сълзи. Той нали има майка?

— Има…

— Ето виждаш ли. Искам само това — да ми върне нещата. Подозирам, че не всичко е у него, затова може първо да ми даде дискетите, докато издирва останалото. Но наистина го предупреди, че ако не го направи, тогава вече ще го дам, където трябва.

Тя подсуши очите си, извади огледалце и оправи лекия си грим.

— Шефе — знай, това вече реши нещата. Все още смятах, че има надежда, но след тая кражба…

Замълчах тактично и отидох да се облека. От спалнята чух, че камбанката звънна и Варка отиде да отвори. Отвън долових гласа на Жоро — питаше къде съм. Тя му каза и той, навярно решил, че не чувам, започна тихо да й говори нещо. От някои откъслечни думи разбрах, че я увещаваше да отидат някъде заедно, а тя също тихо му казваше да я остави на мира. Излязох, преди конфликтът да се задълбочи.

— Готов ли си? — попитах го.

— Уха — потри ръце той, сякаш щеше да се бори.

— Добре. Варке, отивам да търся Пиперкова. Ако случайно тя се обади, помоли я да си бъде вкъщи. Можеш да излезеш и по-рано, ако искаш. И превъртай ключа два пъти.

Този път нападнахме „Обеля“ откъм другия й край и имахме успех — не срещнахме пукнат пионер, който да ни замерва с камъни. Блокът, който ни трябваше, беше същият като на Нора Казакова, входът и етажът — и те. Само вратата се намираше отляво на площадката, а не насреща, както там. Навярно единственото утешение и за двете.

Позвъних. След това повторих. Едва при третото натискане на копчето зад фазера се чуха звуци, които определено не идваха от млад и енергичен екземпляр. Майка й, помислих си разочаровано. Предпочитах разговор с щерката. Вратата се открехна и малко над изтривалката, почти на височината на средно голямо куче се появи прегърбена бабичка, облечена изцяло в черно. Тя гледаше с труд нагоре към мен и погледът й достигаше някъде докъм гърдите ми. Беше около осемдесет-годишна, суха и с потъмняла кожа, ала косата й бе доста гъста, хваната с ластиче на тила.