Иван Голев - Смъртта на Плъха

Вечер включвах телевизора и зяпах лениво ставащото наоколо, напомнящо ми боричкането ни в междучасията, когато бяхме деца. Веднъж обаче направо подскочих в креслото — в репортажа от сесията на Великото народно събрание бе включено и изказване на Борис Влаев. Докато гледах олисялата му физиономия, напомпана с евтин патос, усетих как позадрямалата ми злоба към този човек се възражда, как съм готов още в същия миг да хукна през града и да го сбарам насред трибуната за модните ревери. Увереността, че ми е в ръцете, ме беше поуспокоила, но сега отново разбрах, че няма да имам мира, докато не го видя зад решетките.

Търпеливо дочаках часа, в който предположих, че вече ще се е прибрал вкъщи, и набрах номера. Когато чух гласа му, той ядеше. Навярно преданата му съпруга беше сготвила тлъст гювеч и го галеше по плешивото му теме, убеждавайки го какъв голям оратор е и колко е шашнал целокупния български народ с бръщолевенето си, а той дъвчеше ли, дъвчеше.

— Ало — избоботи той самодоволно в слушалката, очаквайки вероятно, че някой запленен негов избирател ще го залее с хвалебствения си бълвоч.

— Наздраве, Влаев — казах тихо. — Да ти е сладко.

Чух как челюстите му спряха насред хапката.

— Кой е? — попита.

— Знаеш кой е. Дяков се обажда — младият.

Адамовата му ябълка с труд преглътна разлигавения залък.

— Какво искаш?

— Гледах те по телевизията, Влаев. Не си се отучил да лъжеш. Бях се отчаял, помислих, че си станал честен човек и няма да е редно да те закачам, но ти ме успокои. Същото гадно лайно си, каквото те помня отпреди двайсет години. Дори още по-размазано.

Той се задави или безуспешно се покашля — звукът беше като от развален клозетен сифон.

— Слушай, Дяков… как смееш. Какво си въобразяваш ти!

— Влаев, не знам дали е от моя телевизор или от предаването, но през цялото време, докато ти дърдореше на трибуната, отпреде ти имаше някаква решетка. Чудесно изглеждаш зад нея.

— Как смееш, тип такъв! Ще те дам под съд! Тип такъв!

Той явно вече бе почервенял и не се владееше. Ухилих се доволно.

— Нямаш много време, Влаев. Дните ти са преброени. Направи си една хубава равносметка на изминалия живот и почвай да се сбогуваш един по един с близките си. Ножът на гилотината е вдигнат, Влаев. Сега само проверяват механизмите.

Той отново изквича някакви заплахи в мембраната и аз отместих слушалката от ухото си, за да придам по-благородно звучене на излизащото от нея. Когато той млъкна, казах му успокоително:

— Хайде, Влаев, дояж си копанката и отивай да сънуваш кошмари.

След което затворих. Чувствах се истински щастлив, ей богу! Виждах през разстоянието как устните му треперят, как цялото му блажено самодоволство се е свлякло сред оглозганите кокали и мутрата му прилича на всичко друго, но не и на човешко лице и изпитвах почти сексуална наслада. Да ме прости небесният шеф на Бараков, ала това усещах. Явно нямаше да се преродя в нещо по-благородно от торен червей, но това беше положението.

На сутринта сякаш по телепатия първият, който ми се обади по телефона, се представи като юрист, който искал да се срещне с мен по известен ми въпрос. Срещнахме се два часа по-късно в шумно заведение в една от пресечките на булевард „Витоша“. Край масите бълбукаше пяната на пазарния кипеж. По всички лица бяха изписани деловитост и надежда, че следващият удар ще бъде ударът на живота им. Под гетинаксовите плотове ръцете трескаво разменяха малки пакети, увити във вестник, а в краката на всеки кротуваше смачкана чанта, която всеки момент можеше да бъде изритана. Ако стопанската милиция влезеше тук, не беше нужно голямо издирване — достатъчно беше само да се хвърли мрежата отгоре и рибата щеше да се замята панически.

Но и стопанската милиция през тази есен се беше нещо объркала като цялото народно стопанство и не се весваше никаква.

Юристите се оказаха двама — еднакво мазни, нахални и лошо облечени. Тук явно ги познаваха, защото кафетата пристигнаха още със сядането ни, а и пепелникът беше сменен на часа.

— Господин Дяков, това е господин Ранков, а аз съм Капудалиев — представи другаря си и себе си по-едрият и по-мазният. — Поисках да се срещнем, защото нещата, изглежда, имат нужда от ускоряване. Политическата обстановка, както знаете, е несигурна и нашият човек може да избърза с плановете си.

Предложих им по цигара и запушихме.

— Какво имате предвид?

— В момента се подготвя атака срещу правителството, както и обща стачка. Влаев е една от фигурите, които при определено стечение на обстоятелствата могат да влязат в новото правителство, ако сегашното падне. Стане ли това, ще ни бъде много по-трудно да направим каквото и да било срещу него, защото ако има ново правителство, то ще е коалиционно, а това значи, че политическите сили ще са се споразумели предварително по кандидатите си и няма да допуснат след това някой да ги злепостави. Ударът трябва да бъде нанесен до една седмица, ако искаме да има резултат.