Рене Госини - Малкият Никола

— Погледнете, госпожице, те си играят!

Йодес се ядоса и се отправи към Анян, който си беше свалил очилата, за да ги избърше, и не го видя. Лош късмет извади Анян: ако не си беше свалил очилата, нямаше да отнесе удар по носа.

Пазачът пак дойде и попита учителката дали не смята, че е по-добре да си вървим. Учителката се съгласи и каза, че повече не издържала.

Тъкмо излизахме от музея, когато Алсест се приближи до пазача. Носеше под мишница малката картина, която си беше харесал, с рибите, пържолите и плодовете, и каза, че искал да я купи. Поинтересува се колко ще иска пазачът за нея.

Когато излязохме от музея, Жофроа рече на учителката, че щом обича рисувани работи, да заповяда у тях, татко му и майка му имали страхотна колекция, всичко живо я хвалело. Учителката прекара ръка по лицето си и заяви, че никога в живота си вече не иска да види картина и въобще не желае да слуша нищо повече за живопис.

Тогава разбрах защо на учителката не й беше приятен този ден, прекаран в музея с нашия клас. Всъщност тя не си пада по картини.

В квартала на училището ще откриват статуя и ние ще участваме в парада.

Съобщи ни го директорът, след като влезе в клас сутринта и всички станахме освен Клотер, който спеше и го наказаха. Клотер здравата се изненада, когато го събудиха и му казаха, че в четвъртък трябва да дойде на училище, въпреки че не е учебен ден. Той се разплака и вдигна шум — според мен по-добре да го бяха оставили да си спи.

— Деца — заяви директорът, — на тази церемония ще присъстват представители на правителството, една пехотна рота ще отдаде военни почести, а учениците от нашето училище за наша радост ще маршируват и ще положат цветя пред паметника. Разчитам на вас и вярвам, че ще се държите като истински големи мъже.

После директорът ни обясни, че онези от горните класове щели да репетират за парада първи, а ние — след тях, преди обяд. Преди обяд иначе трябваше да имаме граматика, затова тая работа с парада ни се стори адски щура и бяхме много доволни. Когато директорът излезе, всички започнахме да говорим едновременно, учителката взе да чука с линийката по катедрата и така продължихме часа по аритметика.

Щом дойде време за граматиката, учителката ни изведе на двора, а там бяха директорът и Бульона. Бульона е нашият възпитател, наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а нали на кръгчетата мазнина в бульона им викат очи — ама аз това май ви го обясних веднъж.

— А! — каза директорът. — Ето ги и вашите хора, господин Дюбон. Надявам се с тях да постигнете същия успех, както преди малко с горните класове.

Господин Дюбон — директорът нарича така Бульона — се разкикоти, заяви, че имал опит като подофицер и щял да ни покаже що е дисциплина и как се марширува.

— Когато приключа с тях, няма да ги познаете, господин директоре — каза Бульона.

— Как ми се иска да ви вярвам — отвърна директорът, въздъхна тежко и си тръгна.

— Тъй — рече ни Бульона. — За да се строите, трябва да се равнявате по някого. Този, по когото ще се равнявате, застава мирно и всички се подреждате на една линия с него. Обикновено се избира най-високият. Ясно?

После той ни огледа, посочи с пръст Мексан и каза:

— Вие ще бъдете първи в строя. Тогава Йодес се обади:

— А, не, той не е най-висок, така изглежда, понеже са му дълги краката, обаче аз съм по-висок от него.

— Разправяш смехории — каза Мексан, — не само че съм по-висок от тебе, ами според леля Алберт, която вчера ни беше на гости, съм пораснал още. Аз непрекъснато си раста.

— А на бас! — предложи Йодес, Мексан се нави и двамата застанаха гръб до гръб, обаче така и не разбрахме кой печели, защото Бульона се разкрещя и ни накара да се строим как да е по трима, а това отне доста време.

Като се строихме, Бульона застана пред нас, затвори си едното око, взе да маха с ръка и да вика: „Вие! Малко вляво. Никола, минете вдясно, и вие стърчите отляво. Вие! Стърчите отдясно!“ Големият майтап беше с Алсест, понеже той е много дебел и стърчеше и от двете страни. Накрая Бульона изглеждаше много доволен, потри си ръцете, обърна се с гръб към нас и извика:

— Взвод! Слушай моята команда…

— Какво значи да положим цветя, гос’дине? — попита Рюфюс. — Директорът каза, че ще положим цветя пред паметника.

— Значи, че ще ги поднесем — обади се Анян.

Той Анян си е луд, мисли, че може да разправя, каквото си иска, само защото е първенец на класа и любимец на учителката. — Тишина в строя! — извика Бульона. — Взвод, слушай моята команда, хо дом…