Рене Госини - Малкият Никола

— Тъй — рече директорът, — след „Марсилезата“ напред излизат трима ученици от малките.

Директорът ни огледа и избра Йодес, Анян, който е първенец на класа и любимец на учителката, и мен.

— Жалко, че не са момичета — заяви директорът, — можехме да ги облечем в синьо, бяло и червено или пък да им вържем цветни панделки в косите, това също се прави понякога и е много красиво.

— Ако някой ми върже панделка в косата, ще си намери белята — каза Йодес. Директорът се обърна много бързо и изгледа Йодес с едно широко отворено око, другото беше по-малко заради смръщената вежда.

— Какво каза? — попита директорът.

Нашата учителка бързо се обади:

— Нищо, господин директоре, изкашля се.

— Не, не, госпожице — намеси се Анян, — аз го чух, той каза… Учителката обаче не го остави да довърши, а заяви, че изобщо не го е питала.

— Точно така, гаден обаждач — добави Йодес, — няма какво да си пъхаш гагата. Анян ревна да плаче, каза, че никой не го обичал, че бил нещастен и му било лошо, че щял да каже на татко си и ще видят всички, учителката каза на Йодес да не говори, без да е получил разрешение, а директорът прокара ръка по лицето си, сякаш го бършеше, и попита учителката дали са приключили с приказките, та да продължи нататък. Учителката се зачерви цялата — това много й отива, става хубава почти колкото мама, ама вкъщи по-често така се зачервява татко.

— Добре — каза директорът, — трите деца пристъпват към господин министъра и му поднасят цветя. За репетицията ми трябва нещо, което да послужи вместо букети.

Бульона, нашият възпитател, рече:

— Хрумна ми нещо, господин директоре, ей сега се връщам.

Изтърча нанякъде и се върна с три метли. Директорът се поучуди, но се съгласи, че за репетиция ще свършат работа. Бульона ни раздаде метлите — по една на Йодес, на Анян и на мен.

— Добре — каза директорът, — а сега, деца, да предположим, че аз съм господин министърът, вие пристъпвате напред и ми връчвате метлите.

Ние изпълнихме нареждането на директора и му подадохме метлите. Директорът стоеше с метлите в ръце и изведнъж се ядоса. Погледна Жофроа и му каза:

— Я, вие там! Видях, че се смеете. Бих искал да ни кажете какво толкова смешно има, та и ние да се позабавляваме.

— Ами това, дето го казахте, гос’дине — отвърна Жофроа, — дето рекохте да вържете панделки на Никола, на Йодес и на оня гаден натегач Анян, затова се кикотя!

— А искаш ли да те перна по носа? — попита Йодес.

— Тъй ами — рекох аз и Жофроа ме удари.

Сбихме се и приятелчетата се включиха всички, освен Анян, който се търкаляше по земята, крещеше, че не бил гаден натегач, че никой не го обичал и че татко му щял да се оплаче на министъра. Директорът размахваше метлите и викаше:

— Спрете! Спрете веднага! Всичко живо търчеше насам-натам, на госпожица Вандерблерг й стана лошо — направо страхотия.

На другия ден министърът дойде и всичко мина добре, ама ние не го видяхме, понеже ни бяха затворили в пералнята и даже да беше поискал да ни види, министърът нямаше да може — вратата беше заключена.

И директорът ги измисля едни!

Стоях си в градината и не правех нищо, пристигна Алсест, попита ме какво правя и аз му отвърнах:

— Нищо.

Тогава Алсест ми каза:

— Ела с мен да ти покажа нещо, да видиш веселба.

Аз веднага последвах Алсест, с него се забавляваме чудесно. Не знам дали съм ви казвал, Алсест е едно много дебело приятелче, дето все яде. Сега обаче не ядеше, беше си пъхнал ръката в джоба и докато вървяхме по улицата, се озърташе назад, сякаш проверяваше дали не ни следят.

— Какво ще ми показваш, Алсест? — попитах аз.

— Още не — каза ми той.

Като свихме зад ъгъла на улицата, Алсест измъкна от джоба си грамадна пура.

— Гледай — рече той, — истинска е, не е шоколадова!

То ясно, че не беше шоколадова, ако беше, Алсест нямаше изобщо да ми я показва, ами вече щеше да я е изял.

Аз бях малко разочарован, нали Алсест спомена нещо за веселба.

— Какво ще я правим тая пура? — попитах аз.

— Как какво! — отвърна Алсест. — Ще я изпушим, да му се не види!

Не бях убеден, че ще е много умно да изпушим пурата, пък и ми се струваше, че това не би допаднало на мама и татко, обаче Алсест ме попита дали татко и мама са ми забранили да пуша пури. Размислих и трябва да призная, че татко и мама са ми забранили да драскам рисунки по стените на стаята си, да се обаждам на масата, когато имаме гости, ако не ме питат, да пълня ваната, за да си играя с корабчето, да ям сладкиши преди вечеря, да тряскам вратите, да си човъркам носа и да говоря неприлични думички — татко и мама обаче никога не са ми забранявали да пуша пури.