Рене Госини - Малкият Никола

Клотер се разплака, заяви, че ако го накажат да стои в ъгъла, ще се набива на очи, инспекторът ще го изпита, а той не знае нищичко и ще се разплаче, освен това не било шега, наистина бил видял инспектора да прекосява двора заедно с директора — и понеже това бе самата истина, учителката каза, че този път ще му се размине. За беля обаче първият чин беше цял в мастило и учителката нареди да го преместим отзад, та да не се вижда. Всички се хванахме с тая работа, не беше леко, сума ти чинове трябваше да се разместят и страхотно се забавлявахме — и инспекторът влезе заедно с директора.

Нямаше нужда да ставаме, и така бяхме прави и не знам кой се учуди повече.

— Тези са малките, не… не са много дисциплинирани — каза директорът.

— Виждам — каза инспекторът, — седнете, деца. Всички седнахме, ама, понеже бяхме извъртели чина им, за да го преместим, Сирил и Жоашен бяха с гръб към дъската. Инспекторът изгледа учителката и я попита дали тези двама ученици винаги седят така. Учителката съвсем приличаше на Клотер, когато го изпитват, само дето не се разплака.

— Имахме малка неприятност… — обясни тя. Инспекторът май не остана доволен — беше с дебели вежди, току над самите му очи.

— Човек трябва да проявява повече твърдост — каза той. — Хайде, деца, поставете чина на мястото му.

Всички скочихме и инспекторът се развика:

— Не всички, само вие двамата!

Сирил и Жоашен обърнаха чина и седнаха. Инспекторът се засмя и се подпря с двете си ръце върху чина.

— Така — рече той, — и какво правехте, преди да дойда?

— Местехме чина — отговори Сирил.

— Престанете с този чин! — извика инспекторът, който май се беше поизнервил. — Всъщност за какво го местехте?

— Заради мастилото — каза Жоашен.

— Мастило ли? — попита инспекторът и погледна ръцете си, а те бяха целите сини.

Инспекторът въздъхна дълбоко и си изтри пръстите с носната си кърпа. Личеше си, че на инспектора, на учителката и на директора не им е до шеги. Решихме да се държим съвсем прилично.

— Явно имате известни проблеми с дисциплината — обърна се инспекторът към учителката, — в такива случаи е нужен простичък психологически подход.

Той ни се усмихна широко и отдалечи веждите от очите си.

— Деца, хайде да бъдем приятели. Не се бойте от мен, знам, че обичате да се забавлявате, аз също обичам да се посмея. Я кажете, знаете ли вица за двамата глухи? Единият попитал другия: „За риба ли си тръгнал?“ Другият отвърнал: „Не, тръгнал съм за риба.“ А първият рекъл: „А, аз си помислих, че си тръгнал за риба.“

Жалко, че учителката ни беше забранила да се смеем без разрешението й, защото направо се чудя как се удържахме. Довечера ще разправя този виц на татко, сто на сто ще се смее, сигурен съм, че не го знае. Инспекторът нямаше нужда от разрешение и си се смя на воля, обаче понеже целият клас кротуваше, намести обратно веждите си, изкашля се и каза:

— Е, стига шеги, на работа.

— Имахме урок за басните — обясни учителката, — за „Гарванът и лисицата“.

— Отлично, отлично — каза инспекторът, — ами продължавайте. Учителката се престори, че се колебае кого да вдигне от класа, после посочи Анян:

— Анян, кажете ни тази басня.

Инспекторът обаче вдигна ръка и попита учителката:

— Ще разрешите ли? После посочи Клотер.

— Вие там, в дъното, кажете наизуст баснята. Клотер зина и се разплака.

— Ама какво му става? — попита инспекторът.

Учителката помоли да извинят Клотер, бил много срамежлив — и изпитаха Рюфюс. Рюфюс е приятелче, татко му е полицай. Рюфюс каза, че не знаел баснята наизуст, обаче имал представа за какво става дума в нея и взе да обяснява, че това бил разказ за един гарван, който държал в човката си парче рокфор.

— Рокфор ли? — попита инспекторът, който май съвсем се беше смаял.

— Не — обади се Алсест, — камамбер.

— Дума да не става — каза Рюфюс, — гарванът няма как да държи камамбер в човката си, той е много мек и мирише лошо!

— Лошо мирише, ама е вкусен — отвърна Алсест. — Пък и това няма значение, сапунът мирише хубаво, ама не става за ядене, аз опитах веднъж.

— Много важно! — заяви Рюфюс. — Ти си тъп и ще кажа на татко да съсипе от глоби татко ти!

И се сбиха.

Всичко живо беше наскачало и крещеше, само Клотер си плачеше самичък в ъгъла, а Анян излезе на дъската и взе да рецитира „Гарванът и лисицата“. Учителката, инспекторът и директорът викаха: „Стига!“ Страхотна веселба.

Като приключихме и седнахме, инспекторът си извади носната кърпа, изтри си лицето и се изплеска цял с мастило — жалко, че не бива да се смеем, ще трябва да се стискаме до междучасието, а няма да е лесно.