Кен Годард - Двойно прикритие

— Е?

— Е, аз бях единственият в ловното прикритие, който чу от охраната посоката, в която се беше насочил Богс, и нарочно през цялото време се взирах на север, докато водех разговора. В момента, в който съобщих на всички в прикритието, че Богс се навърта наоколо, Елиот моментално насочи бинокъла си към четвърта позиция. Знаеше точно накъде да гледа.

— Но…

— Той знаеше точно къде ще бъде Богс, защото е планирал да се срещне с копелето на югоизточния бряг, докато конгресменът стреля — обясни Ръстман търпеливо. — И точно това щеше да направи, ако не бях сменил заповедите си в последната минута.

Саймън Уотли поклати смутено глава.

— Заблуждаваш ме, Ръстман. Защо Лу Елиот ще иска да се срещне с федерален агент, още повече с някой като Богс? Той мразеше Богс. По дяволите, той мразеше цялото федерално правителство. Всеки го знае.

— Вярно е, но не всеки знае защо — отговори запасният офицер. — Бих се обзаложил, че дори ти не знаеш как преди около двадесет години бащата на Елиот беше насилен да продаде тази земя — всъщност целият този бряг, който гледаме сега — на моя баща, след като не успя да достави парите за няколко много специфични сделки, които щяха да осигурят огромни печалби на любимия ни конгресмен.

Саймън Уотли се задъхваше.

— Смолсрийд не ти е казал това, нали? — Ръстман се усмихна. — Някога питал ли си се, какво още може да не ти е казвал? Уотли не обърна внимание на хапливата забележка.

— Специфични сделки? Преди двадесет години? — отвърна той скептично. — Майтапиш ли се?

— Страхувам се, че не. Провери в архивите. Ако приемем, че Смолсрийд е достатъчно глупав да запази подобно досие. Но наистина се съмнявам.

— По дяволите, ще проверя — замърмори заплашително Уотли, но Ръстман не му обърна внимание.

— Между другото, местността отиваше по дяволите. Ловните прикрития бяха рухнали, полетата не бяха засявани с пшеница и царевица от години, брегът беше превърнат в бунище, а езерото в един огромен нефтен басейн… Което означаваше, че ловът замира с всяка измината година, защото всички патици се спасяваха някъде другаде.

Ръстман обхвана с бърз поглед чистата вода и обраслия бряг на езерото Логърхед.

— Като споменах за онова време, моето семейство притежаваше половината бряг. С помощта на Смолсрийд и няколко негови верни сътрудници, които обичаха да стрелят през уикендите, моят баща… придоби останалата част и започна да променя всичко. Когато накрая бащата на Елиот се самоуби от пиене, предложих на своя да наеме Лу за да ни помага да върнем водните птици. Щом баща ми почина преди десет години, направих Лу мой надзирател.

— За да довършиш това, което баща ти е започнал?

Ръстман вдигна рамене.

— Да, предполагам. Нуждаех се от някой, на когото можех да се доверя, че ще наглежда мястото, докато навърша двадесет години и прехвърля резервата на свое име. Лу и аз израснахме заедно на това езеро. Играехме на войници около онази стара барака. — Ръстман посочи към рухналата постройка, където беше паркирана колата. — Така че вероятно това беше най-правилното, което трябваше да направя. Но когато разбрах, че той е намислил да обърне нещата, трябваше да му натрия носа.

— И ти реши, че той възнамерява да си върне на теб, на баща тиинаконгресмена?

— Да, като прекара Богс през мрежите точно когато Смолсрийд прекъсна стрелбата си по второто ято. — Ръстман кимаше бавно с глава. — Помисли. По дяволите, щяха да ме заловят и арестуват. И това щеше да бъде вероятно най-голямото престъпление, което някога Богс е разкрил през цялата си проклета кариера. Можем да се обзаложим, че заглавията във всеки вестник щяха да бъдат за незаконната стрелба с бойни патрони и забранено оръжие и конгресменът през неговия шестнадесети мандат… и то в годината на изборите… изгонен за бракониерство.

Ръстман гледаше право в очите Саймън Уотли.

— Като собственик на тази земя и аз щях да бъда преследван — вероятно щях да загубя доходите си от резервата. Окончателно щях да изпусна като клиенти Смолсрийд и неговите приятели индустриалци от кулоарите. Искаш ли да бъдеш гост на някой, който е бил забелязан да бракониерства?

— Лу Елиот?

Ръстман кимна.

— Но дори да е така, защо трябваше да го убиваш? Не можеше ли просто да… — Но още, докато говореше, фразата „изборна година“ смути Саймън Уотли.

— Какво трябваше да направя? Да го потупам по бузата? Да го изгоня от държавата? Да му предложа подкуп? Да го заплаша, че ще го осакатя, ако проговори на федералните за ловното ни прикритие за високопоставени гости… Или по-лошото, даго свържа с Тисбъри? — добави Ръстман многозначително.