Кен Годард - Двойно прикритие

Хенри Лайтстоун наблюдаваше неодобрително командира си.

— Пакстън — проговори накрая. — Някой да ти е казвал, че за смел командир на екип имаш отвратителен характер?

— Всичко, което искам от момчетата, е да бъдат внимателни и да не правят нищо наистина откачено — прошепна искрено високият и слаб агент. — Това е всичко. Само да бъдат внимателни.

Точно в 7,20 сутринта в онази прекрасна неделна сутрин три лодки с камуфлажен цвят предпазливо доближиха усамотения пристан на южния бряг на езерото Логърхед от три посоки — едната се появи направо от север, докато другите две не се отдалечаваха от източния и западния бряг.

На около сто метра от пристана, разположен близо до една колиба, изправеният водач изгаси двигателя и остави плоскодънния скутер да се носи по водата, докато постепенно поклащането му спря.

Подполковник Джон Ръстман около пет минути оглежда с бинокъл пристана, колибата, черния автомобил „Линкълн“ с отделено със стъклена преграда място на шофьора, паркиран до колибата сред околните дървета.

Нищо.

— Танго-едно, докладвайте по номера — нареди той с дрезгав шепот.

Отговорите на рейнджърите от екипа на главен сержант Аран Уинтърсоул запращяха в слушалката на ухото на Ръстман с решителна, професионална интонация.

— Танго-едно-седем. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.

Източният фланг.

— Едно-шест. На позиция. Няма мишена, няма движение.

Край.

Западният фланг.

— Едно-четири и едно-пет. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.

Колибата.

— Едно-две и едно-три. На позиция. Една мишена, мястото на шофьора. Бял мъж, очила с метални рамки, около двадесет и пет, тридесетгодишен. Не се забелязва да е въоръжен.

Автомобилът.

— Едно-едно. Положението е под контрол. Край.

Последният глас прозвуча невъзмутим и рязък дори през променените от филтрите честоти на вълните.

Уинтърсоул.

Подполковник Джон Ръстман се усмихна.

— Десет-четири, пълна готовност за действие — нареди той отсечено. После свали бинокъла и заоглежда треперещия мъж, който седеше на пасажерското място зад него.

От половин час завеждащият регионалната служба към канцеларията на Конгреса Саймън Уотли като че възвръщаше самообладанието си. Вече не изглеждаше сякаш всеки момент може да повърне или да получи нервна криза.

— Надявам се, а и в твой интерес е, момчето да е само и да не знае нищо за това, което е в багажника. — Ръстман говореше с глас, който по абсолютно никакъв начин не изразяваше състрадание или неразбиране.

Саймън Уотли беше бесен — на Ръстман, който го постави в такова ужасно рисковано положение, а и на самия себе си — заради страха. Панталоните му бяха напоени с урина, а той знаеше, че подполковникът усеща източника на тази люта миризма толкова добре, колкото и той самият. Съзнанието, че Ръстман му се надсмива през всичките двадесет и пет минути, през които пътуваха, вбесяваше още повече дългогодишния политик.

Даже и така да е, изминаха още три или четири секунди, преди Уотли да се увери, че гласът му си е възвърнал яростта и че ще успее да вдъхне ужас. Но колкото и упорито да се опитваше, той не успя да изтласка страшните образи от съзнанието си.

Безжизненото тяло на Лу Елиот, потъващо под водата.

Тъмната фигура с качулката.

И онези очи. Онези смразяващи, странни и страшни очи.

Уинтърсоул.

Дори само мисълта за името на този мъж караше Саймън Уотли отново да загуби контрол над пикочния си мехур.

— Не се тревожи за Бенингтън. Той е само едно момче, шофьор — накрая успя да изтласка думите той, отчаяно мъчейки се да постави всяка на точното й място, като се извърна с лице към своя съучастник. — Казах му да стои в колата и да ме чака и това ще направи. Той не знае нищо за парите и за всеки случай не знае кода за отваряне на куфарчето. — Уотли се поколеба, но после продължи: — Но аз искам обяснение, Ръстман. Веднага. Не, искам да разбера. Какво си мислиш, че правиш, като уби един от хората си?

Ръстман спокойно се втренчи в ужасените очи на мъжа, който вече представляваше потенциална заплаха за свободата му, а дали пък не и за собствения му живот. За миг Саймън Уотли се изплаши, че вероятно си е позволил много.

Но накрая офицерът сви рамене.

— Нямах избор. Елиот компрометира операцията. Саймън Уотли подскочи от страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Той знаеше къде точно онзи федерален агент ще се оплете в мрежата — на югоизточния бряг, на четвърта позиция — отговори Ръстман със спокоен и сдържан глас.