Решат Гюнтекин - Листопад

Омъжването на Лейля и Неджля, независимо на каква цена, за Али Ръза бей се бе превърнало във фикс идея.

Преди, когато се случеше да види дъщерите си как танцуват, прегърнати с непознати мъже, как се кикотят досами устните им, как се разхождат уединени с тях подръка, скърцаше със зъби от яд.

Тази болка и срам вече бяха попритъпени и той се надяваше, че може би впоследствие дъщерите му ще се сдобият с порядъчни съпрузи и затваряше очите си за куп нередности.

Понякога около Неджля и Лейля се увъртаха нови субекти. Някои бяха възпитани и изискано облечени. Всеки път Али Ръза бей се обнадеждаваше и търпеливо стискаше зъби пред вечерните излизания в хубаво време на дъщерите си с тези мъже до Юскюдар. Затваряше очите си и за късните им прибирания у дома с автомобил.

Обаче тези хора, тези съмнителни сенки след като се навъртаха известно време около момичетата, накрая изчезваха без следа от хоризонта също като спасителен остров, развълнувал и разочаровал нещастен корабокрушенец в открития океан.

В началото, щом Али Ръза бей се появеше в обществото, всичко изведнъж замираше. Той пристъпваше с тежестта на висш служител, влизащ в областна управа. В негово присъствие жените се въздържаха от фриволности, мъжете не се осмеляваха на дръзки буйства. Но сега вече бе твърде безцеремонен с всички. Никой не смяташе за необходимо да прояви сдържаност. Онези, които преди се обръщаха към него с „Ваше превъзходителство“, сега вече не се притесняваха да разказват вулгарни истории пред него. Случваше се дори някои прекалено безочливи дами да подбутват и ръгат стария човек: „Бей ефенди, искам на всяка цена да танцувам с вас!“, да настояват и да го измъчват.

С какво ли не се сблъскваше Али Ръза бей, тайно търсейки зетьове, влачейки залиняващото си от ден на ден тяло в изхабения си костюм!

Наглед беше луда веселба, смях и врява до небето!

Докато в салона се танцуваше до откъртване на без друго остарялото дюшеме, от другата му страна течаха салонни танци, брадати и космати мъжища клечаха, пърхаха с криле и кукуригаха като петли, или, застанали на четири крака, сред щракания на пръсти и кикот размахваха крачоли, имитирайки магарета. Само че Али Ръза бей за кратко успя да улови различни интриги и драми сред тези хора, които на пръв поглед изглежда не ги интересуваше друго, освен лудуване и веселие до насита. Любещи се прикрито или открито до безочие, изневеряващи или ревнуващи, опитващи се да обладаят някого… Нормално бе някоя вечер жена да припадне, друга — двама пияни да излязат в градината на чист въздух и да си спукат главите.

Често Али Ръза бей бягаше от кухнята, където жена му до късна доба миеше купчината мръсни чинии и чаши, и се оттегляше в софата на горния етаж. Там намираше Айше, най-малката от дъщерите, изтощена от умора, свила се и заспала върху разпрания сламеник.

В такива нощи Али Ръза бей, стъпвайки на пръсти, доближаваше девойчето, заставаше над главата му и съзерцаваше тялото, което, тъй свито на кравай, съвсем се бе смалило, оглеждаше тънкото вратле и бледото му лице и си мислеше: „Ах, поне това дете да мога да избавя!“

Една нощ не се бе сдържал и бе заплакал. Сълзите, капнали по личицето на детето, го бяха разбудили.

Една вечер Хайрие ханъм влезе в стаята на Али Ръза бей с поднос за кафе в ръка:

— Шевкет е донесъл прясно смляно кафе от Истанбул…

Остави филджана пред Али Ръза бей и с изпитателен поглед обходи цялата стая.

— Али Ръза бей, чаршафите ти са станали на кора от мръсотия. Дай ми ги, утре ще ги изпера. И пак кашляш. Утре да купим йод и да намажем гърба ти. Не ти ли е студено с един юрган? Да зашия голямата жилетка върху юргана, ако искаш…

Тази вечер лицето на Хайрие ханъм бе сладко, като на ангел. Собственоръчно да свари кафе на мъжа си, да забележи, че чаршафите са втвърдени като кора от мръсотия, да се притесни за кашлицата му, да зашие зимната жилетка върху юргана… Що за неочаквани благоволения, що за загриженост… Обаче безразсъдният Али Ръза бей вместо да й благодари за тези добрини, които не се сещаше последно преди колко време бе изпитал, се мръщеше и се дърпаше настрани като неопитомено животинче, което няма вяра на галещата го ръка и гледаше накриво жена си.

След като приключи огледа на стаята и мислено взе мерките, необходими за здравето и покоя на съпруга си, жената приседна до него.

— Али Ръза бей, искам малко да поговорим. Какво ще стане с нас. Ето, зима иде… Нямаме нито дърва, нито въглища… Децата нямат дебело облекло. Отсега започнаха да треперят от студ. Какво ще правим?