Решат Гюнтекин - Листопад

Когато Али Ръза бей се появеше в салона в оня достолепен вид, с който преди се показваше пред управителния съвет, момичетата притичваха към него, размахвайки голите си ръце, подаващи се като криле от лъскавите им рокли и разглезено се провикваха:

— Татенце, миличък… — прегръщаха го и се гушкаха до него на фотьойла. Носеха му бисквитки и сандвичи, които слагаха почти насила в устата му.

Какво подло двуличие бе това спрямо гостите! На Али Ръза бей му се струваше, че дъщерите му са актриси, които допреди миг са се гаврели със стария актьор зад кулисите, но сега след като завесата е вдигната, те вече се надпреварват да го ухажват и целуват, защото ролите им го изискват, и това го караше да се отвращава както от тях, така и от себе си. Но какво можеше да направи, заставен бе да издържи и на това, както на толкова други неща. Все пак знаеше ли се — играейки комедията „Щастливо семейство“, може би щеше да намери кандидати за женитба. Но сам със съжаление отчиташе, че сред множеството мъже, които навестяваха дома му, нямаше нито един що-годе приемлив.

Младежи от улицата по на осемнайсет-двайсет години, невъзпитани, прости, нахакани… Разни хулигани, които с потресаващо безочие говореха за комар, за сутеньорство, за трикове на борсата и в търговията, за големите наследства, които ламтяха да получат с нетърпение… Бледи, подпухнали лица на алкохолици, наркомани. Друга част бяха старите лисици, които се промъкваха в семействата само и само за да блудстват с по-наивните момичета.

Али Ръза бей отдавна бе съзрял истинската им същност, при все че се свиваше в ъгъла и се преструваше, че нищо не забелязва, но гледайки как дъщерите му се закачат и фамилиарничат с тях, сърцето му се свиваше и потъваше вдън земя от срам.

Положението на Шевкет в тези веселби бе много по-тягостно от това на другите. По всичко личеше, че горкото момче постоянно се измъчва от угризения. Каква полза обаче, щом не можеше по никакъв начин да се спаси от капана, в който сам бе влязъл. Шевкет не можеше никак да приеме присъствието на Али Ръза бей сред тези гости. Понякога, когато се оказваха очи в очи, и той свеждаше виновно поглед, сякаш всеки момент щеше да промълви: „Прости ми, че те докарах до това положение. Извинявай!“

Една вечер младият мъж под някакъв измислен предлог изведе баща си в дворчето, наведе се и прошепна на ухото му: „Скъпи татко, съжали ме и не оставай сред тях“ — и изтича без да изчака отговор.

Фикрет, която се бе уединила в една от стаите на горния етаж и излизаше рядко, почти колкото да се включи в кавгите, една вечер покани баща си при себе си. И направо, без никакви предисловия, заяви:

— Омъжвам се, татко.

Али Ръза бей се сепна. Но се постара да не го покаже.

— Така ли, чедо? Аллах да ти дари щастие, дъще!

Може би ми се сърдиш, че съм го решила, без да се допитам до теб…

Али Ръза бей се усмихна с горчивина:

— Да ти се сърдя? Но защо да ти се сърдя, детето ми? Та аз нямам права над тебе…, знаеш…

Фикрет свъси вежди:

— Не заслужавам този укор, татко. Не аз…

— Не те укорявам… Това е истината… Аз съм вече един бедняк. Както се разделих с всичките си права, тъй загубих и бащинските си… Щом не съм в състояние да осигуря твоето благоденствие… ти си в пълното си право да постъпиш както сметнеш за добре, чедо…

Фикрет отначало се смути, сякаш съжали малко баща си. Но не след дълго лицето й отново доби суровия си вид и с тежък, хладен глас продължи:

— Нека си кажем открито, татко. Знаеш, че не съм ограничена. Никога не ми е минавало през ума да ти се сърдя като мама и сестрите ми за обедняването и безпаричието ни. Но в същото време не мога, а и няма да ти простя слабостта, която проявяваш към тях. Шевкет не е лошо момче. Каква полза обаче, когато се е оставил в ръцете на онази уличница. Лейля и Неджля са две лудетини, които не знаят, не осъзнават какво вършат. Мама, клетата, е като овца, тръгва накъдето я поведем… Толкова се мятах, повтарях ти: „Татко, свести се, тези ще ни доведат до просешка тояга“, ти не ми обърна внимание. Оттегли се в ъгъла като чужд на всичко, усамоти се със своите гримаси и сръдни… Ако ти бе подходил твърдо като мъж, нямаше да ни се случи подобно нещо. Вероятно ще те огорча, но не виждам причина да крия онова, което се случва пред очите ти… Положението никак не е добро. С пълна сила наближаваме пропастта… Гледам — отникъде помощ! Тогава си рекох, че трябва да спася поне себе си. Затова би било несправедливо, ако ме обвиниш, че съм взела това решение, без да се посъветвам с теб…