Решат Гюнтекин - Листопад

Може би за кураж още веднъж щеше да мине по коридора и да се зачете в обявите.

Но изведнъж вратата се отвори. С пълна чанта в ръка излезе Музаффер бей.

— Ей, учителю… Вие ли сте? Какво ново при вас? Дай Боже да сте добре?

Младият човек изглежда, че не се учудваше да го види така, като виновен, пред вратата. Изведнъж сърцето на Али Ръза се присви:

— Слава Богу, господине, прииска ми се да ви видя… Бях по работа тук наблизо.

Музаффер бей взе думата от устата му:

— Просто не искахте да минете без да ме видите, нали? Благодаря ви! Как сте? Изглеждате добре! Как е синът? Дъщерите, дай Боже, и те да са добре! Вече са пораснали навярно!

Музаффер бей като че искаше колкото се може по-скоро да приключи и затова задаваше един след друг въпроси, като през това време отваряше чантата си и преглеждаше листовете. На един подчинен, който чакаше с шапка и бастун в ръка, каза:

— Върху масата има подпечатан плик. Донеси ми го.

После стисна ръката на Али Ръза бей:

— Учителю, простете! Бързам за една работа. Ще се радвам, ако се отбиете пак. До скоро!

Той се понесе стремглаво по стълбите, като остави стария човек сам.

Така се изпари и тази последна надежда.

Лейля и Неджля вече бяха постигнали своето. Модерният живот, за който бленуваха от години, най-после бе реалност.

Грохналата и изгнила като самия него къща в Багларбашъ, като че искаше да изкара горчивината на лишенията, тропаше с една лудешка радост и веселба.

Два пъти през седмицата даваха партита с танци, най-малко два или три пъти посещаваха чужди такива. Стъклената преграда между салона и настлания с камъни двор, както и разбитите стени бяха облепени с позлатена хартия. В забавите бъчвичката с водата, масата и други дребни вещи се пренасяха в кухнята, отгоре се сваляха килими, столове и с украсените възглавници се създаваше декор за приемите.

Сред тази тревога често не оставаше време за приготвяне на вечеря.

Всеки вземаше от приготвената за гости маса по няколко бисквити, сандвичи и набързо ги гълташе на крак. След малко, като започнеха да идват поканените, Хайрие ханъм скръстваше ръце и се затваряше в кухнята. А Али Ръза бей, за да не чуе шума отдолу, с книга и свещ в ръка се качваше в таванската стая.

Грамофонът свиреше цяла вечер, сред луди смехове, кресливи боричкания непрестанно се танцуваше, от тавана на къщата, която като че ли се тресеше из основи, се посипваше прах.

В повечето случаи Али Ръза бей заспиваше пред угасналата свещ и когато отваряше очи с първите утринни лъчи, къщата все още се тресеше.

А и в нощите, когато семейството отиваше на гости, поради непрестанните и нескончаеми приготовления, не оставаше време за вечеря. Заедно с каките им дъщерите часове наред зашиваха скъсано, измисляха украшения от развалени дрехи, ръсеха се с одеколон, гласяха се като певици пред огледалото.

Нервната възбуда и сприхавостта, обхванали всички в семейството, като че се пренесоха и върху Али Ръза бей.

Възрастният човек понякога се ядосваше и кипваше, викаше на висок глас, че няма да може да понесе това безсрамие. Тогава Хайрие ханъм се притичваше отнякъде и му се скарваше:

— Какво ти става, Али Ръза бей? Какво да правим, сега така е прието. Трябва да намерим съпрузи за дъщерите си. В днешно време никой не търси затворени вкъщи моми. Правим това, за да им излезе късметът. Да не би да си им завещал ханове, остави горките да се спасят.

Изглежда Шевкет също мислеше така:

— Тате, животът се е променил. Бъди сигурен, че в тези увеселения няма нищо страшно. Сега в цял свят е така. Какво да правим, принудени сме да бъдем в крак с времето. Тъй като си човек на друго време, ти просто не виждаш колко естествени и належащи са тези неща.

Али Ръза бей първо се учуди, после реши, че и синът му, както другите, се е развалил. Но малко по-късно разбра, че Шевкет си е пак онзи Шевкет.

В мислите и чувствата му нищо не се е променило. И той не е доволен от тази ситуация, и той не харесва този начин на живот, нито хората, които влизат и излизат в къщата им, но какво да се прави, работата е излязла от релси, поради слабостта към жена си или някаква друга причина, е попаднал в това страшно течение. Нима оправданията му не потвърждават това?

Не показваше ли това и виновното и отчаяно поведение, което демонстрираше, когато говори? Да. Шевкет си бе същият.

Никога нямаше да приеме за естествено и нормално това, което се случваше. Но какво да се прави, стрелата бе изскочила от лъка.