Решат Гюнтекин - Листопад

Али Ръза бей, седнал на ръба на един сандък и хванал с две ръце главата си, по която не се виждаше нито един непобелял косъм, отговори:

— Имаш право, Фикрет, аз съм виновен за всичко, чедо…

Баща и дъщеря поседяха известно време един срещу друг, всеки потънал в своите мисли.

— Фикрет, мъжът, за когото ще се омъжваш, свестен ли е според теб?

— Някакъв мъж на име Тахсин, към петдесетте…

— Не е ли доста възрастен за тебе?

— Много дори…

— С какво се занимава?

— Имал лозя и градини в Адапазаръ, материално бил добре обезпечен…

— Там ли ще те заведе?

— Та нали точно затова го искам…

— Не се ли е женил?

— Жена му починала, преди година… Има три деца…

— Какъв ли е като човек?

— Казаха, че не бил лош… Лично аз не пожелах да го видя дори на снимка.

— Ами ако не ти хареса?

— Готова съм да приема всеки мъж, който би ме спасил от този ад тука.

— Чрез посредници ли те поиска?

С отсечен истеричен смях Фикрет отговори:

— Естествено, не ми изпрати сгледници при славата, която имаме. Не е казал: „Идете ми я искайте тази света вода ненапита.“ Човекът е роднина на съседката Нейир ханъм… Неотдавна бил в Истанбул и споделил: „След смъртта на жена ми къщата се обърна наопаки. Ако успея да си намеря добро девойче, което да приеме да бъде и майка на децата ми, готов съм тутакси да се оженя.“ Без да се колебая, рекох: „Да вземе мен!“ Известиха го с писмо, вчера се получил и отговорът… До две седмици заминавам за Адапазаръ, татко.

Докато Фикрет с горчивина обясняваше положението, Али Ръза бей се бе замислил за моминските й мечти, подхранвани у всяка девойка още от дете. Не можа да се въздържи и отрони:

— Ах, клетото ми дете, ах…

Момичето повдигна рязко глава и с искри от дива ненавист в очите си рече:

— Татко, запази милосърдието си за другите си деца, по-добре ще бъде; кой знае какво ще ги сполети, какъв край ги очаква.

Както бе заявила, Фикрет след две седмици замина за Адапазаръ. В стремежа си да открие едно — друго за чеиз на дъщеря си, Хайрие ханъм за сетен път разтършува скриновете. Обаче момичето твърдо отказа да вземе каквото и да било. По същия начин не прие никой от семейството й да я придружи до Адапазаръ.

— Напускам този дом като слугиня, не са ми нужни почести — каза тя.

В деня на заминаването си се съгласи само баща й и Айше да я изпратят на гарата Хайдарпаша.

На излизане от къщата не се сбогува със сестрите си, раздразнено отблъсна майка си, която понечи да я прегърне по-силно.

Когато обаче влакът бавно потегли, тя забеляза нямата и безнадеждна тъга в очите на баща си и това я разчувства. Наведе се през прозореца и му каза:

— Не се измъчвай, татко. Ако се окажеш натясно, ще дойдеш при мен… Бих се грижила според силите си за теб…

Така безвъзвратно се бе отронило първото листо от дървото.

Али Ръза бей го крепеше само една надежда. Искаше час по-скоро благополучно да задоми Лейля и Неджля и да се отърве. Надяваше се, че щом тревогите за намиране на добра партия за момичетата отпаднат, ще приключи и този глупав театър. Всъщност знаеше, че огнището на заразата бе снаха му Ферхунде, но си мислеше, че като остане сама, без подкрепа, положението ще може да се овладее. Старият човек още отсега бе подготвил какво ще каже на Шевкет:

— Синко… Обичам те както и преди… Въпреки че съм само един изкуфял старец, продължавам да бъда глава на това семейство… Задълженията ми са все още в сила, все още важат. Така не може да продължава… Въпреки случилото се, ти си добър и способен мъж… Ако проявиш още малко усилие, сигурен съм, че ще успееш да вразумиш жена си… Ако не успееш да й се наложиш, а искаш да си с нея, или я обичаш много, то тогава можем да отделим домовете си… Друго не бих искал от тебе… С пенсията си мога криво-ляво да се грижа за майка ти и Айше.

След като изрече тези думи, Али Ръза бей ще се прости завинаги с приемите и развлеченията и ще залости отново вратата си. Ако жена му се възпротивеше, решен бе да се разделят, да я пожертва. Ако Хайрие ханъм не му се подчини, то спокойно можеше да отиде да живее при някое от децата им.

Покрай бедата и многото загуби, които тя му бе довлякла, Али Ръза бей бе изградил едно твърде ценно качество — прямота, откритост. Той отдавна вече не бе оня страхлив, свит ефенди от преди време, който не подхваща и най-незначителната работа, преди да се помайва, да я обмисля с дни, докато се измъчи порядъчно.