Решат Гюнтекин - Чучулигата

Добротата, човечността, чистотата и безкористната бащинска любов, която грее в угасналите сини очи на моя стар другар, беше последният зелен лист, останал да живее в душата ми. Но от деня, в който бях принудена да го погледна като свой съпруг, пожълтя и този последен лист. Но такъв е животът! Трябва да се понесе и това.

Вече стигнах последната страница на ученическата си тетрадка, която е изпълнена със ситни като мравешки следи букви. Какво печално съвпадение! Заедно с моето приключение свършва и тетрадката. Не е възможно да започна друг дневник, в който да записвам новите си спомени. Пък и какво ли ми остава да кажа повече?… Освен това утре, когато стана жена на друг, вече няма да имам ни право, ни смелост за подобно нещо. Какво общо ще има между младата жена, която ще се събуди в стаята на друг мъж, и Чучулигата, животът на която е кратка песен и няколко сълзи?

Чучулигата умира днес завинаги сред есенните листа, паднали върху размазаните от сълзи страници на нейния дневник.

Защо да крия истината в този последен час на нашата раздяла? Дневника, който ти няма никога да прочетеш, написах за теб, Кямран. Да, всичко, каквото съм казала, каквото съм написала тук, е само за теб. Време е да си призная, че направих грешка, огромна грешка. Въпреки всичко можех да бъда щастлива само с теб. Въпреки всичко аз бях обичана и знаех, че съм обичана. Но това не ми стигаше. Исках да бъда обичана много, твърде много. Ако не толкова много, колкото обичах самата аз — това не беше възможно, — то поне приблизително толкова. Имах ли право да искам такава обич? Не мисля, Кямран. Аз съм малко, просто момиче. Иска се умение да любиш и да накараш да те любят, нали, Кямран? Обаче аз не разбирах нищо, нищичко от това. Кой знае колко красива жена е твоето Жълто цвете! Не ти го казвам, за да хвърлям камък в твоята градина, Кямран, повярвай ми. Щом тя е съумяла да те направи щастлив, аз мислено се помирявам с нея. Кой знае колко хубави неща ти е нашепвала и колко хубави писма ти е писала! А аз може би щях да стана само добра майка на твоите, на нашите деца, и толкова.

Научих се да те обичам, след като се разделих с теб, Кямран. Не съм правила опити да обичам други. Обичах само твоя тъжен и безнадежден образ, запазен дълбоко в сърцето ми.

Сред тъмнината на гробищата в Зейнилер, през дългите нощи, в които вятърът пищеше и виеше до зори, сред пустите пространства, над които се носеше песента на колелата на чеченските коли, сред изпълнените с аромат на нива пътища, които се вият между градините на Сьоютлюк, аз винаги бях лице в лице с теб, винаги вървях под ръка с теб. Човекът, за когото утре ще се омъжа, ме мисли за невинна като лилия девойка. Колко греши!

Не мисля, че любовта е терзала така жестоко нито тялото, нито душата на някоя вдовица като мен.

Разделяме се с теб едва днес, Кямран. Днес ставам вдовица… Въпреки всичко, което се случи между нас, ти досега беше поне мъничко мой, а аз с цялата си душа — твоя…

(Тук свършва дневникът на Фериде)

— Човек просто се измъчва, когато пътува с теб, Кямран. От два часа те питам може би сто неща и не можах да получа друг отговор освен „да“ и „не“. Ела на себе си, синко.

Свит в ъгъла на файтона, който се клатушкаше по развалените пътища, вдигнал яката на пардесюто си срещу вечерния вятър, Кямран наблюдаваше разсеяно Мраморно море. Той откъсна с мъка погледа си от морето и се усмихна.

— Струва ми се, че не е малко да отговориш на двеста въпроса за два часа, макар и само с „да“ и „не“.

— Добре, сине, но ти отговаряш, без да мислиш, механически.

— Хубав метод на лечение, хубав курорт, свако. Май си решил да ме умориш, като ме караш да мисля за най-различни маловажни работи.

— Я го гледай какъв неблагодарник! На теб не може да се угоди… Вярно е, че искам да те разсея, но не с цел да те уморя, а за да попреча да мислиш за онова, другото. Впрочем аз вече загубих надежда. Не е възможно да те ободря. Преди три дни те заведох на сватба в село. Там имаше най-различен свят, свириха зурни и тъпани, играха кючек, бориха се пехливани. Аз се забавлявах много, но ти скуча. Не отричай, имам очи и виждам, разбирам.

— Не е възможно да ти се обясни, свако. Казах, че съм си такъв по рождение.

— Не, синко, ти просто си се изоставил. Виж, учи се от мен. Аз карам вече шестдесетте, но младея от ден на ден.

— Гледай само да не те чуе леля Айше.

— Да ме чуе, не ме е грижа. Когато дойдох тук, не изглеждах ли по-стар?