Решат Гюнтекин - Чучулигата

Не се ядоса, но ме изгледа в лицето тъжно и жалко:

— Срамота е, Фериде, срамота. Срамота е да говориш такива приказки, след като сме толкова близки с теб. Но какво да се прави? Въпреки твоето свободно държане, което оставя впечатление, че не се съобразяваш с никакви условности, ти си ограничено и смирено мамино момиче с нежна душа, момиче от тези, които наричат „къносани агънца“… Би било прекрасно, ако това не беше се случило, но случи се. Сега те моля да ме изслушаш внимателно, Фериде. Може ли да живее самотно, особено след тази история, след тези клюки, гордо момиче като теб, което не иска да приеме малка помощ дори и от своя стар искрен другар? Именно затова исках да те омъжа, Фериде. Ти не приемаш помощ от никого, а не ти дават възможност да работиш. Предложих ти да живеем заедно, да не се отделяш от мен, но ти не си съгласна и на това, нали? Не смееш да ми отговориш, но свеждаш глава. Искрено казано, и аз не смятам това решение за много правилно. Защо в този час да не си кажем всичко открито? При кмета се е явила делегация от името на махалата, която заявила, че нарушавам обичаите и законите на шериата 62 62 Шериат — мюсюлманско религиозно право, основано на крайно фанатизирани канони. , като живея под един покрив в дома си с младо момиче, което не е нито от моето семейство, нито моя роднина. Тази делегация поискала да те изгонят. Мен и без това никой не ме обича, защото съм „строг съдник“, който казва грешките на всекиго право в очите. Защо да не използуват случая да ми нанесат удар, нали така? С две думи, малка Фериде, ти нямаш никаква възможност да живееш нито с мен, нито без мен. Нелепи обвинения ще тровят живота ти. Това проклето петно ще те преследва навсякъде, където отидеш. Един неизяснен момент от твоето минало ще даде възможност на всеки гамен и негодник да те обижда. Какво да правим, Фериде? Как да постъпя? Как да те защитя?

Погледнах го със смиреността на болен, който е осъден да умре, и въпреки дълбоката безнадеждност в душата си, казах с усмивка:

— В края на краищата и вие приемате, че съм била права, като съм мислила за смъртта. Погледнете това слънце, тези дървета, това море, което се вижда в далечината, докторе. Ще иска ли да се раздели от всички тези хубави неща човек, който не е изпаднал в такова тежко положение като моето?

Хайруллах бей затвори устата ми с ръка.

— Стига вече, Фериде, стига. Ще ме накараш да направя нещо, което не съм правил никога в живота си, да заплача като дете. — Той протегна ръка към есенното слънце, което блестеше между оголените сухи клони на дървото. — Аз съм доста стар. Виждал съм най-различни форми на мизерия и страдание. Колко очи съм затварял с тези ръце! Но не съм виждал нещо по-трагично от това детско лице, от тия немирни устни, които сякаш търсят повод да се смеят, а говорят така спокойно за неизбежността на смъртта.

Свали завивката от коленете си и обикаля дълго из стаята. После седна при мен.

— В такъв случай ще прибегнем до последната възможност, която ни остава. Аз ще те задържа в дома си и ще те браня, като постъпя в съгласие с техния шериат. Бъди готова, Фериде, другия четвъртък.

От една седмица съм в Кушадасъ. Утре ще се омъжа. Онзи ден Хайруллах бей замина по свои работи за Измир, откъдето ще купи някои нови неща за дома. Получих телеграма, че се връща тази вечер. Казах му, че няма нужда от тези нови неща, но той ми възрази със странен глас:

— Не-е, мила годенице, с това ти ми намекваш, че съм възрастен. Вярно, творецът е направил грешка, като е допуснал четиридесет години разлика между нас, но това няма никакво значение. Истинската младост е младостта на душата. Не гледай, че съм такъв. По-як съм и от двадесетгодишен младеж. Освен това искам да те видя нагласена като булка. Аз съм почти ерген и държа да се осъществи моят блян. Ще ти донеса от Измир невиждана булчинска рокля.

Не отговорих нищо, гледах пред себе си. Той продължи:

— Освен това ти правя и един нечуван сватбен подарък. Познай да видим: обеци, пръстен, бисер, диамант? Нищо подобно. Не се мъчи напразно, не ще отгатнеш. Дом за сираци!

Погледнах го изненадано.

— Как съм открил това, което ще ти хареса, нали? — каза той доволен и усмихнат. — Нашия чифлик в Аладжакая ще превърна в дом за сираци с тридесет-четиридесет места. Там ще прибираме децата от околността, останали без никого. Аз ще им бъда лекар, а ти — учителка и майка.

Пиша тези редове до прозореца на стаята, в която лежах по време на оздравяването си. От дърветата в градината непрестанно капят сухи листа. Вятърът поема някои от тези листа, които се ронят от голите клони на дърветата, внася ги през прозореца и те падат върху пожълтелите страници на моя дневник.